Christian.bg Българска Християнска Мрежа
Изтеглете тази книга във формат
PDF, EPUB или MOBI.
Възражение 7: Ако Възгледът за прелюбодейството не е правилното тълкуване, тогава защо някои от великите проповедници от миналото са го поучавали?
Въпросът може да бъде зададен – и с основание – така: ако Възгледът за прелюбодейството не е верен, защо някои от великите проповедници като Джон Гил и Чарлз Спърджън са го поучавали. Вярвам, че отговорът на този въпрос е свързан с факта, че по тяхно време разводът е бил така необичаен. Преди 1857 г., когато британското правителство разхлабва строгите си закони за развода, в Англия е имало средно едва три развода годишно. Точно така, това не е „печатна грешка“. Преди Закона за брачните дела от 1857 г. има средно едва три развода годишно[1]. Това е така, защото за да се разведе (дори в случай на прелюбодеяние), човек обикновено е трябвало:
- Да събере над 130 000 лв. (сто и тридесет хиляди лв. – сегашен курс, 2021 г.), необходими за покриване на разходите по развода[2].
- Да отиде до църковния съд и да получи оттам указ за раздяла от изневерилия съпруг.
- Да отиде в едно от светските съдилища и да вземе съдебно решение срещу прелюбодейния партньор.
- Да отиде в Парламента и да представи тази информация с надеждата, че депутатите ще гласуват акт на Парламента, който да разреши развода (да, буквално е трябвало човек да има акт от парламента, за да получи развод)[3].
Подобна е историята и в САЩ. През 1867 г. на приблизително 100 регистрирани брака едва три развода са били допуснати[4]. За да получите и малко перспектива, през 2009 г. на всеки 100 регистрирани брака са позволени 50 развода[5]. За целите на статистиката това прави едва 3% през 1867 г. спрямо 50% през 2009 г.
Подобен е и примерът на Канада. През 34-годишния период (1867 – 1901 г.), има едва 69 развода в цялата страна[6].
Причината, поради която някои от великите проповедници от миналото да не са поставяли под съмнение Възгледа за прелюбодейството, е, че наистина никога не са имали причина да разглеждат този въпрос. Тъй като разводите са били изключителна рядкост (в някои случаи едва три годишно) и проповедниците са имали ангажименти с по-належащи пасторални задължения, никога не е имало огромна нужда да се съсредоточи вниманието върху този проблем. Пасторското служение може да бъде изключително времеемко призвание. Ако вашата работа е да сте главен готвач в дом за вегетарианци, няма да прекарвате времето си в изучаване на начини на готвене на месо; по същия начин няма да прекарвате времето си в изучаване на въпроса кой може да се разведе и да се ожени повторно, ако никой във вашата енория не прави това. Великите проповедници от миналото просто не са се сблъсквали с развода и повторния брак на нивото, пред което пасторите днес са изправени, и следователно никога не са ги изучавали задълбочено.
Тясно свързан с това е фактът, че въпреки че хората винаги са се развеждали там, където законните средства го позволяват, в миналото е имало такава стигма върху развода, че тези, които са се развеждали, обикновено не са ходели на църква. През м. септември 1940 г. списание TIME публикува статия за развода и повторния брак и още първият ред на статията гласи: „Преди 50 г. малко разведени хора бяха толкова нагли, че да се вясват в църква“[7]. Разводът просто не е бил проблем за някои от великите проповедници от миналото. В църквата рядко е започвал развод, а още по-рядко се е намирал сред миряните вече разведен. Логично е, че не бихме очаквали на пасторите от миналото да им се е налагало внимателно да разследват подобни обстоятелства; вместо това те просто са приели това, на което са били научени, а са насочвали усилията си към по-належащи въпроси.
[1] Джон Кембъл (1779-1861), британски политик, председател на комитета, чийто доклад в крайна сметка води до прокарването на нов закон, който облекчава строгите закони във Великобритания, свързани с развода. В писмо от 10.01.1859 г. (година след влизане в сила на новия закон) Кембъл отбелязва, че преди промяната на закона: „Уверен съм, че в Англия не е имало средно повече от 3 развода годишно”. (Life Of John Lord Campbell, Vol. 2, American Edition (Jersey City, NJ: Frederick D. Linn & Co., 1881), p. 432).
[2] Тази сума е в случай на развод при най-благоприятни обстоятелства. Ако случаят е обвързан и с редица съдебни спорове, сумата набъбва главоломно. Frederick Clifford, A History Of Private Bill Legislation, Vol. 1, (London: Butterworths, 1885), p. 422, footnote 2. Peter N. Stearns, The Operation Of The 1857 Divorce Act, 1860-1910, A Research Note in The Journal Of Social History, Vol. 16, No. 4 (Summer 1983), pp. 103-110. Отчетена е и влаутната инфлация – за справка: www.measuringworth.com.
[3] Henry Edwin Fenn, Thirty-Five Years In The Divorce Court, (Boston: Little, Brown & Co., 1911), pp. 9-10.
[4] 100 Years Of Marriage And Divorce Statistics United States, 1867-1967, Data From The National Vital Statistics System, Ser. 21, No. 24, DHEW Publication No. (HRA) 74-1902, (Health Resources Administration: U.S. Department Of Health, Education And Welfare, December, 1973), p. 6.
[5] Births, Marriages, Divorces, And Deaths: Provisional Data For 2009 in National Vital Statistics Report, Vol. 58, No. 25 (U.S. Department Of Health And Human Services, Centers For Disease Control, August 27, 2010), p. 1.
[6] W. S. Harwood, The Divorce Situation In Canada in The World To-Day, Vol. 6, No. 2, February 1904 (Chicago: The World To-Day Co., 1904), p. 193.
[7] “Religion: Episcopalians and Divorce” in TIME Magazine, Monday, Sep. 16, 1940.
