Канонът на Писанието

По принцип на Библията гледаме като на една книга. На практика тя е една малка библиотека от шестдесет и шест отделни книги. Взети заедно всички те образуват онова, което наричаме канон на Свещеното писание. Понятието канон произлиза от гръцки и означава „мерна единица“12, „стандарт“, „норма“. Исторически Библията е авторитетното правило за вярата и живота на Църквата.

Във връзка с книгите, включени в Новия завет, между римокатолиците и протестантите13 има пълно съгласие. Но между двете групи съществува силно различие по отношение на съдържанието на Стария завет. За разлика от историческото протестантство римокатолиците считат неканоничните книги за канонични. (Неканоничните са написани след завършването на Стария завет и преди да започне написването на Новия завет.) Спорът за неканоничните книги се съсредоточава върху по-обширния проблем – какво юдейското общество счита за канонично. Убедителни доказателства говорят, че неканоничните не са част от Палестинския канон на юдеите. От друга страна, вероятно юдеите, живели в Египет, включват неканоничните (в превод на гръцки) в своя Александрийски канон. Последните проучвания обаче разкриват неща, които пораждат нови съмнения по въпроса.

Някои критици на Библията твърдят, че църквата не разполага с Библията чак до началото на пети век. Но това е изопачаване на целия процес на изграждане на канона. През първите векове църквата свиква няколко събора, за да разрешава спорове за това кои книги принадлежат на Канона. Първият официален канон на Новия завет е изготвен от еретика Маркион, който прави свой цензуриран вариант на Библията. За да се противопостави на еретика, Църквата преценява за необходимо да обяви точното съдържание на Новия завет.

Макар че голямата част от книгите, които сега съставляват Новия завет, функционират с каноничен авторитет още от времето на написването си, включването на няколко книги в него е оспорвано. Става дума за Евреи, Яков, 2 Петър, 2 и 3 Йоан, Юда и Откровение.

Няколко други книги също претендират за участие в Канона, но са отхвърлени. Преобладаващото мнозинство от тях са недостоверни ръкописи, писани от гностици от втори век. Те никога не са пораждали сериозен интерес. Тук е слабото място на критиците, които твърдят, че списъкът с двадесет и седемте книги е изготвен след избор от над две хиляди писания. После те питат: „Каква е гаранцията, че са избрани именно истинските двадесет и седем?“ Всъщност само две или три от тези, които не са включени, имат някаква значима стойност – 1 Климент, „Пастир“ от Ерм и Дидахи. Те са извън канона на Писанието, тъй като не са написани от апостоли и авторите им сами признават, че тяхната власт е подчинена на апостолската.

Някои християни са смутени от факта, че изобщо съществува исторически процес на подбор. Те са измъчвани от въпроса откъде сме сигурни, че новозаветният канон включва верните книги. Традиционното римокатолическо богословие отговаря на този въпрос, като се позовава на непогрешимостта на Църквата. Така Църквата се представя като „създала“ Канона и по такъв начин получава власт, равна на самото Писание. Класическото протестантство отхвърля не само твърдението, че Църквата е непогрешима, но и че тя е „създателка“ на Канона. Разликата между римокатолицизма и протестантството може да се обобщи по следния начин:

• Римокатолически възглед: Канонът е непогрешим сбор от непогрешими книги.
• Класически протестантски възглед: Канонът е погрешим сбор от непогрешими книги.
• Възглед на либералните критици: Канонът е погрешим сбор от погрешими книги.

Въпреки протестантската вяра, че Бог специално се намесва при събирането на подходящите книги, това не означава, че Той не прави Църквата непогрешима. Протестантите също така напомнят на римокатолиците, че Църквата не „създава“ Канона. Тя признава, потвърждава, получава и се подчинява на канона на Писанието. Думата, използвана на Събора, е recipimus – „ние приемаме“.

По какъв критерий са оценявани книгите? Така наречените белези за каноничност включват както следва:

1. Да са написани или одобрени от апостолите.
2. Да са признати за авторитет от ранната църква.
3. Да съответстват на книгите, чиято боговдъхновеност е безспорна.

Въпреки че в един период от живота си Мартин Лутер се съмнява в каноничността на Посланието на Яков, по-късно той променя мнението си. Не съществува никакво сериозно основание и за най-малкото съмнение, че книгите, които в момента влизат в канона на Новия завет, са истинските книги.

Библейски пасажи за размисъл:

Лука 24:44-45; 2 Петър 1:19-21; 2 Петър 3:14-16; Коринтяни 15:3-8; 2 Тимотей 3:16-17

Този текст е взет от книгата "Основни истини на християнската вяра" на автора Р. Ч. Спроул. Можете да закупите книгата отпечатана на хартия от Динамик Консулт.