Божията справедливост

Справедливост е дума, която чуваме всеки ден. Използваме я в личните си взаимоотношения, в обществените прояви, във връзка със законодателството и с присъдите в съдилищата. Колкото по-проста е употребата на тази дума, толкова по-объркани стават философите в опитите си да стигнат до подходящото ѝ определение.

Понякога свързваме справедливостта с онова, което се печели или полага. Говорим, че всеки трябва да получи това, което му се пада във вид на награда или наказание. Но наградите не винаги се получават по заслуги. Представете си, че организираме конкурс по красота и обявим, че наградата ще бъде присъдена на най-красивата жена. Когато „красавицата“ спечели, няма да е защото да си красив е похвално. На практика справедливост ще има, когато най-красивата участничка бъде справедливо наградена. Ако членовете на журито гласуват за някое момиче, което не е смятано за най-красивото (по политически причини или заради подкуп), тогава изходът от конкурса няма да е справедлив.

Поради споменатите причини Аристотел определя справедливостта като „даване на дължимото на човека“. „Дължимото“ може да се определя от моралното задължение или от евентуално предварително споразумение. Ако някой е наказан по-сурово, отколкото се полага за престъплението му, наказанието е несправедливо. Ако някой получи по-малка награда, отколкото заслужава, наградата не е справедлива.

В такъв случай каква е връзката между милостта и справедливостта? Очевидно двете са различни понятия, въпреки че понякога взаимно се заменят. Милост е когато на злосторниците се дава по-леко наказание, отколкото им се полага, или по-големи награди от спечелените.

Бог смекчава справедливостта Си с милост. По принцип Неговата благодат е вид милост. Той е щедър към нас, когато се въздържа да ни накаже, както ние заслужаваме, и когато възнаграждава послушанието ни, независимо от факта, че сме длъжни да Му се подчиняваме, и че не ни се полага никаква награда. Милостта винаги е доброволно действие от страна на Бога. Той не длъжен да бъде милостив и си запазва правото да проявява благодат в зависимост от благоволението на волята Си. Бог казва на Мойсей: „Ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля“ (Римляни 9:15).

Хората често се оплакват, че Бог е несправедлив, защото не разпределя Своята благодат и милост по равно между всички. Жалваме се, че след като Бог оправдава един човек, Той е задължен да оправдае и всички останали.

Но в Писанието виждаме, че Бог не се отнася еднакво към всички. Той се открива на Авраам по начин, различен от проявлението пред другите езичници в древния свят. Различно е явяването Му пред Павел и пред Юда Искариотски.
Павел получава благодат от Бога, Юда Искариотски – справедливост. Милостта и благодатта са форми на качество, различно от справедливостта, но не са вид несправедливост. Ако наказанието на Юда бе по-сурово, отколкото заслужаваше, той щеше да има повод за оплакване. Павел получава благодат, но това не налага правилото, че и Юда трябва да получи същото. Ако от Бога се изисква благодат, ако Той е длъжен да бъде милостив, тогава не говорим за благодат, а за справедливост.

От библейска гледна точка справедливостта се определя като правда. Когато Бог е справедлив, Той върши това, което е право. Авраам задава един риторичен въпрос, който очевидно може да има само един отговор: „Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?“ (Битие 18:25).

По същия начин апостол Павел повдига още един риторичен въпрос: „И тъй какво? Да речем ли, че има неправда у Бога? Да не бъде“ (Римляни 9:14).

Библейски пасажи за размисъл:

Битие 18:25; Изход 34:6-7; Неемия 9:32-33; Псалм 145:17; Римляни 9:14-33

Този текст е взет от книгата "Основни истини на християнската вяра" на автора Р. Ч. Спроул. Можете да закупите книгата отпечатана на хартия от Динамик Консулт.