Шоу

Имам си една мечта: да ме поканят в „Шоуто на Слави“. Ден и нощ си бленувам как ще обявят името ми, как ще изляза и ще поздравя публиката и бенда, как ще седна на оня, шарения диван. Намислил съм си разни реплики, с които ще смая публиката и ще получа разни аплодисменти. Знам какво ще напиша накрая в голямата книга. Всичко съм подготвил до последната подробност. 

Само че не ме канят и няма никакви изгледи това да стане. Ако бях руснак, щях да имам някакви шансове, защото, както е тръгнало, цяла Русия ще се изреди през шоуто. Но не съм руснак, а чистокръвен българин до девето коляно.

Една вечер, докато замечтано гледах последния танц на балета, ме осени велика идея. Разбрах как да получа поканата.

Нужно е само едно: да съм бил доносник на бившата Държавна сигурност, да съм подписал декларация за сътрудничество, да съм писал подли доноси за мои колеги и приятели, да съм ги клепал и злепоставял, така че животът им да се е превръщал в нещо много тъжно. После да са ми отворили досието и публично да са обявили за моята дейност и фактът да,  е станал известен на цяла България.

Тази идея ми дойде, след като гледах и слушах гостенката на шоуто една вечер – бивша известна журналистка от времето на перестройката, която се оказва сътрудничка на ДС. С нея се случи точно това, което си мечтаех за мен: въведоха я тържествено, бендът и изсвири един триумфален марш, дългият водещ й целуна ръка (при мене това ще се пропусне, разбира се) и я постави почтително да седне там, на оня, хубавия диван, моята мечта… После двамата дълго се четкаха един друг, докато лъснаха още повече. Оная работа с ДС беше презрително отмината с няколко остроумни подмятания и образът на гостенката беше очистен от калта. Тя си отиде с още по-високо вдигната глава, изпратена с бурни аплодисменти и балет. Така и не разбрах клепала ли е колеги, или не е и кой лъже: комисията по досиетата или тя.

За да разбутам сам нещата и да насоча вниманието към себе си, отидох в полицията и казах, че искам да си чета досието. С ужас разбрах, че не може, защото комисията по досиета вече е разпусната. Сбогом, шоу! Сбогом, мечта!

Освен сам да почна едно шоу като Кеворкян, но не мога, защото и той е бил сътрудник на ДС, а аз, както вече казах, не съм. Не мога да го докажа. Няма комисия.

Тогава ме осени още една идея и ме извади от мъката. Разбрах как да получа орден „Стара планина“ – най-високото българско отличие. Ще се свържа с мултаците, ще се напия, ще си паркирам колата на забранено място пред софийската община и като дойде полицай, ще му разбия носа. Тогава няма начин да не ме награди другарят Първанов с ордена.

Да, но това можеше да стане, ако се казвах Вежди Рашидов. А аз не се казвам така. Значи и това няма да стане. От всички тия разбити мечти стигнах до един извод: моето отечество затова така трудно се откъсва от миналото си и навлиза в непознати води, защото никога не е имало здрава ителигенция. Имало е впиянчени ванцесловци на партията с посинели носове, услужливи журналисти с издължени от близане на блюда езици, пишман писатели, затворени зад стените на недостъпни за простолюдието „творчески домове“ в най-красивите кътчета, артисти и артистки, забавлявали партийните другари при буйни веселби в потайни резиденции… Нямало е хора с духовен авторитет, които да кажат: „Това е лъжа, това е истина“ и да поведат хората, показвайки им лично как се живее в истина и как се отхвърля лъжата. Народът като беззащитно стадо е бил оставен на дебеловратести вълци в анцузи, които добре са знаели как да го пасат, доят, стрижат и колят. И още много време ще мине, докато стадото се научи само да се пази.

Нямало е отечеството и духовенство… но млъкни, сърце, защото духовенстовото е много обидчиво.

Автор: Данаил Налбантски