
Разговорите с падрето и трогателните опити на полуграмотното кривославно да издава членоразделни звуци ме подтикнаха да проверя докъде е стигнала работата на източните вярващи по "православно просветителство." И случайно ли беше, или закономерно, попаднах на една превъзходна статия от Александър Шмеман, смятан вероятно за най-добрия и най-интелигентния източен апологет през 20 век:
Александър Шмеман, "Богословие и Евхаристия"
Препоръчвам ви да прочетете статията. Тя наистина е много добре подредена, и съвсем смело показва един сериозен проблем на източната църква - липсата на правилно виждане за учението за църквата (еклесиология) и липсата на правилно виждане за мястото на Причастието в живота на отделни християнин, в живота на Църквата като цяло, и за истинското отношение между Причастието и Църквата.
Тук ще дам едно кратко резюме на статията за онези, които не биха имали време да я прочетат:
Сега, докато признава, че източното богословие е изпаднало в нездрав институционализъм по отношение на Църквата и Причастието, Шмеман се опитва да хвърля вината върху Запада. Той нарича това "озападнено богословие." Тези антизападнически напъни са трогателни, и може би разочароващи, когато става въпрос за Шмеман, но те са нормални за източните апологети. Източната църква винаги е прибягвала към митологията "Западът е виновен," когато е трябвало да обясни очевидните си проблеми или да разреши вътрешните си съмнения и противоречия. Но в този случай Шмеман не просто инстинктивно обвинява Запада, той също показва невежество относно развитието на християнското учение в Запада. (А може и да не е невежество, а съзнателна непочтеност.)
Вярно е, че римокатолическите доктрини са болни от същия институционализъм, от който е болна и източната църква. В това няма съмнение. Но също е вярно, че източната църква не е наследила този институционализъм от Запада, а го е развила сама, на собствена почва, на основата на ориенталския възглед за божествеността на официалната власт. Няма да отивам в подробности относно това.
По-важното е, че критиките на Шмеман срещу институционализирания възглед на източната църква вече са били говорени в християнския свят, и то в много по-пълна и по-добра форма, заедно с подробна библейска аргументация. Позицията на Шмеман за отношението между Църквата и Причастието е била защитена в Женева цели 400 години преди Шмеман от омразния на всички източни вярващи Жан Калвин. Не дори от Лутер, тъй като по отношение на Църквата и на тайнствата Лутер е доста неясен. Именно Калвин показва съвсем ясно, че Църквата не е дарител на благодат, а е следствие от благодатта. Именно Калвин показва, че Църквата не се дефинира като институция сама по себе си, надарена с божествена власт, а Църквата се появява и формира навсякъде, където присъствуват Тайнствата и проповядването на Благовестието. Разбира се, Калвин е доста по-аргументиран и изчерпателен, тъй като той поставя центъра на християнската вяра в завета на човека с Бога - индивидуален и колективен - и на основата на това "заветно богословие" разглежда и Църквата, и Причастието, и целия живот на християнина и на християнското общество.
Следствията от това учение са огромни. Ако Църквата не е сама по себе си институция за раздаване на благодат, а следствие и цел на благодатта, тогава Църквата - а и другите институции в обществото - не може да бъде върховен съдия на духовните неща (макар че тя може да бъде съдия в ограничен смисъл), и самата тя е подчинена на Божия Закон. Същото се отнася и за държавата, и за семейството, и за бизнеса и за всички други институции. Всички те са следствие от Божието действие и следователно всеки човек има правото и отговорността да подлага тези институции на съд и преценка на основата на Божия Закон; както и институциите имат право да правят същото с отделните хора.
На основата на този теологичен възглед за институциите като цел, а не като източник на благодат или Божествено откровение, се развиват и западните политически теории за обществената, политическа и икономическа свобода, които днес приемаме за основополагащи за съвременното общество. Шмеман живее в свободна страна (САЩ) и определено не му харесва тиранията и подтисничеството, което вижда в източните нации. Вероятно това го подтиква да отправя такива критики към своята църква.
Този възглед за Причастието като източник на Църквата се развива след 16 век от калвинистки теолози като Томас Уотсън, Самюел Ръдърфорд (неговите Communion Sermons са превъзходно четиво), Гордън Кларк, Херман Хуксма и други. Очевидно е, че това, което Шмеман разбира като "връщане към живата традиция на отците," отдавна е направено интелектуално от Калвин и калвинистките теолози, и е приложено практически в калвинистките църкви.
Шмеман не си признава, че е взел този възглед именно от калвинизма. Или е възможно да е стигнал до него по откровение, без да познава калвинизма. Каквато и да е причината за този пропуск, едно е важно: "Връщането към живата традиция на апостолите и бащите," за които Шмеман говори, е извършено през 16 век в Женева от Жан Калвин, и е развивано след това от калвинистките теолози. Без да иска, Шмеман признава, че именно калвинизмът е наследник на живата традиция на апостолите и бащите, с техния възглед за централността на Причастието и за Църквата не като източник на благодат, а като следствие на благодатта и цел на живота и съществуването на християнина.
Какъв е изводът?
Ако въобще има смислени и грамотни християни в източната църква, които да желаят истинско реформиране на вярата, те трябва да се вслушат в призива на Шмеман и да потърсят онези църкви, в които апостолската традиция е запазена. Това са калвинистките църкви. От там те могат да се научат как точно трябва да се реформира източната църква, за да стане истинска апостолска църква. Ако източната църква не може да се реформира - поради тъпотата и коравовратността на източните вярващи - смислените и грамотни източни вярващи трябва да я изоставят и да се присъединят към истинската апостолска църква, която пази живата традиция на апостолите и бащите.
[ Това съобщение беше редактирано от: bojidar on 2004-08-07 03:16 ]
Александър Шмеман, "Богословие и Евхаристия"
Препоръчвам ви да прочетете статията. Тя наистина е много добре подредена, и съвсем смело показва един сериозен проблем на източната църква - липсата на правилно виждане за учението за църквата (еклесиология) и липсата на правилно виждане за мястото на Причастието в живота на отделни християнин, в живота на Църквата като цяло, и за истинското отношение между Причастието и Църквата.
Тук ще дам едно кратко резюме на статията за онези, които не биха имали време да я прочетат:
- Шмеман признава, че богословието на източната църква е в състояние на объркване и събуждане. Изгубена е връзката с традицията на Бащите. (Обратно на твърденията на нашите източни вярващи в този форум, които твърдят, че източната църква била имала отговори на важни въпроси и била наследник на апостолското учение.)
- Тъй като няма истинско и ясно изразено богословие, източната църква винаги е заплашена да тълкува неправилно своята традиция. (Всъщност, не просто е заплашена, тя наистина тълкува неправилно традицията, но Шмеман не отива чак дотам в признанията си.)
- За да се пробуди, източното богословие трябва да се обърне към осъзнаване на Евхаристията (Причастието, Господната вечеря) не просто като едно от тайнствата, а като Тайнството, живота на Църквата, истинския център, около който се изгражда Църквата.
- Шмеман признава, че източната църква има неправилно виждане за отношението между Църквата и Причастието. Тя прави Причастието да бъде следствие, продукт на Църквата, който Църквата раздава на индивидуалните вярващи. Шмеман съвсем правилно отбелязва, че този поглед е погрешен, и дава правилния възглед на апостолите и на ранните бащи: Точно обратното, Църквата е продукт и следствие от Причастието. Не Църквата легитимира Причастието, а Причастието легитимира, изгражда и дава живот на Църквата. Така Шмеман отрича "институционалния" възглед за Църквата като институция, която сама по себе си има божествена власт да раздава благодат. Точно обратното, Църквата сама по себе си е благодат и следствие от благодатта, идваща от Причастието.
- Шмеман очаква, че със завръщането на източната църква към този възглед на апостолите и бащите тя ще може да се завърне и при апостолското богословие, тъй като апостолското богословие не е било отделна интелектуална категория, а е било "тайнствено вдъхновение," основано върху истинския възглед за Причастието.
Сега, докато признава, че източното богословие е изпаднало в нездрав институционализъм по отношение на Църквата и Причастието, Шмеман се опитва да хвърля вината върху Запада. Той нарича това "озападнено богословие." Тези антизападнически напъни са трогателни, и може би разочароващи, когато става въпрос за Шмеман, но те са нормални за източните апологети. Източната църква винаги е прибягвала към митологията "Западът е виновен," когато е трябвало да обясни очевидните си проблеми или да разреши вътрешните си съмнения и противоречия. Но в този случай Шмеман не просто инстинктивно обвинява Запада, той също показва невежество относно развитието на християнското учение в Запада. (А може и да не е невежество, а съзнателна непочтеност.)
Вярно е, че римокатолическите доктрини са болни от същия институционализъм, от който е болна и източната църква. В това няма съмнение. Но също е вярно, че източната църква не е наследила този институционализъм от Запада, а го е развила сама, на собствена почва, на основата на ориенталския възглед за божествеността на официалната власт. Няма да отивам в подробности относно това.
По-важното е, че критиките на Шмеман срещу институционализирания възглед на източната църква вече са били говорени в християнския свят, и то в много по-пълна и по-добра форма, заедно с подробна библейска аргументация. Позицията на Шмеман за отношението между Църквата и Причастието е била защитена в Женева цели 400 години преди Шмеман от омразния на всички източни вярващи Жан Калвин. Не дори от Лутер, тъй като по отношение на Църквата и на тайнствата Лутер е доста неясен. Именно Калвин показва съвсем ясно, че Църквата не е дарител на благодат, а е следствие от благодатта. Именно Калвин показва, че Църквата не се дефинира като институция сама по себе си, надарена с божествена власт, а Църквата се появява и формира навсякъде, където присъствуват Тайнствата и проповядването на Благовестието. Разбира се, Калвин е доста по-аргументиран и изчерпателен, тъй като той поставя центъра на християнската вяра в завета на човека с Бога - индивидуален и колективен - и на основата на това "заветно богословие" разглежда и Църквата, и Причастието, и целия живот на християнина и на християнското общество.
Следствията от това учение са огромни. Ако Църквата не е сама по себе си институция за раздаване на благодат, а следствие и цел на благодатта, тогава Църквата - а и другите институции в обществото - не може да бъде върховен съдия на духовните неща (макар че тя може да бъде съдия в ограничен смисъл), и самата тя е подчинена на Божия Закон. Същото се отнася и за държавата, и за семейството, и за бизнеса и за всички други институции. Всички те са следствие от Божието действие и следователно всеки човек има правото и отговорността да подлага тези институции на съд и преценка на основата на Божия Закон; както и институциите имат право да правят същото с отделните хора.
На основата на този теологичен възглед за институциите като цел, а не като източник на благодат или Божествено откровение, се развиват и западните политически теории за обществената, политическа и икономическа свобода, които днес приемаме за основополагащи за съвременното общество. Шмеман живее в свободна страна (САЩ) и определено не му харесва тиранията и подтисничеството, което вижда в източните нации. Вероятно това го подтиква да отправя такива критики към своята църква.
Този възглед за Причастието като източник на Църквата се развива след 16 век от калвинистки теолози като Томас Уотсън, Самюел Ръдърфорд (неговите Communion Sermons са превъзходно четиво), Гордън Кларк, Херман Хуксма и други. Очевидно е, че това, което Шмеман разбира като "връщане към живата традиция на отците," отдавна е направено интелектуално от Калвин и калвинистките теолози, и е приложено практически в калвинистките църкви.
Шмеман не си признава, че е взел този възглед именно от калвинизма. Или е възможно да е стигнал до него по откровение, без да познава калвинизма. Каквато и да е причината за този пропуск, едно е важно: "Връщането към живата традиция на апостолите и бащите," за които Шмеман говори, е извършено през 16 век в Женева от Жан Калвин, и е развивано след това от калвинистките теолози. Без да иска, Шмеман признава, че именно калвинизмът е наследник на живата традиция на апостолите и бащите, с техния възглед за централността на Причастието и за Църквата не като източник на благодат, а като следствие на благодатта и цел на живота и съществуването на християнина.
Какъв е изводът?
Ако въобще има смислени и грамотни християни в източната църква, които да желаят истинско реформиране на вярата, те трябва да се вслушат в призива на Шмеман и да потърсят онези църкви, в които апостолската традиция е запазена. Това са калвинистките църкви. От там те могат да се научат как точно трябва да се реформира източната църква, за да стане истинска апостолска църква. Ако източната църква не може да се реформира - поради тъпотата и коравовратността на източните вярващи - смислените и грамотни източни вярващи трябва да я изоставят и да се присъединят към истинската апостолска църква, която пази живата традиция на апостолите и бащите.
[ Това съобщение беше редактирано от: bojidar on 2004-08-07 03:16 ]