
Интересно ми е да чуя вашите коментари. (Публикувам с разрешение на преводача.)
ДА ПРЕПЛУВАШ БОСФОРА
о. Кенет Е. Хайнис
В един прохладен пролетен ден аз седях под едно дърво в училищния си двор в Южна Калифорния и четях книгата Деяния на Апостолите.
Ясно си спомням колко вълнуващо беше за мен да науча за ранните християни. Те наистина преобръщат техния свят. А Бог използва живота им, за да прободе сърцето и на този типичен петнайсетгодишен евангелски християнин. Когато прочетох последния стих, аз повдигнах очи към небето и се помолих така: "Мили Боже, искам да съм като тях".
Скоро след тази случка отидох при своя пастор и му съобщих желанието си да служа на Бога. С неговата подкрепа и помощ, а също и на младежкия пастор, аз започнах да водя библейски уроци, да свидетелствам /почти навсякъде и през цялото време/ и да проповядвам. Не след дълго вече правех планове за колеж, а след това и за семинария. От този ден нататък, единственото, което искрено желаех да върша през целия си живот, е да бъда участник в християнското свещеничество.
Десет години по-късно един горещ августовски следобед във Филаделфия, по време на почивката /тогава работех като бояджия/ аз се обадих на жена си да видя дали пощата не е пристигнала.
- Скъпи - рече тя - най-после пристигна! Приет си!
Тръгвам към Уестминстър
Да ме приемат в Уестминстърската Богословска Семинария беше голяма чест за мен и главното ми постижение по пътя към целта. Уестминстър представлява един истински бастион на академичния протестантизъм. Рожба на сблъсъците между фундаменталисти и модернисти в началото на века, в двайсти век той е това, което бе Принстън в деветнайсти. Там щях да прекарам три от най-хубавите години в живота си.
Най-силната страна на Уестминстър е придържането му към строго интелектуално протестантско богословие. Семинарията се радва на един от най-добрите преподавателски състави в цялата консервативно-евангелистка традиция и това я прави изключително трудно учебно заведение. Когато се чудех в коя семинария да кандидатствам, един преподавател в колежа ми каза, че Уестминстър е по-труден дори от Харвард и Кеймбридж, а той беше завършил и трите.
Протестантското богословие, което се преподава в тази семинария, е възможно най-пълното и интелектуално непреклонно. Калвинизмът му е издържан и последователен, пригоден да отговаря на всички възражения на римокатолицизма, арминианизма*, диспенсационализма**, и модернизма от последните 450 години. Според думите на Корнелиус Ван Тил (първият преподавател по философия и богословие в Уестминстър) "Калвинизмът е християнство, дошло на себе си".
За съжаление по-късно открих, че тази непробиваема богословска система прави необикновено трудно обръщането в Православието за един последователен протестант. Той често смята, че има вече отговорите на всички въпроси.
- Да, - казва той, - Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него.
Както е рекъл някой: "По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора".
И въпреки всичко, този калвинист се нае да го стори!
След три години в семинарията и осем години като пастор в Презвитерианска църква, аз влязох в Светата Православна Църква и бях ръкоположен за свещеник в Антохийския Архидиоцез на Северна Америка през 1992 година. Как е възможно това?
В много отношения, именно поради протестанското богословие на Уестминстърската Семинария, а не въпреки него, аз приех Православната вяра като истинската Апостолска вяра. Защото най-силната страна на Уестминстър е същевременно и най-слабата. Нека обясня по-добре.
Протестантска основа
В самата основа на протестантството е съзнанието за величието и красотата на Бога изобщо и за Неговия суверенитет конкретно. Бог сам определя всичко и на Него подобава всяка слава. Както доброто, така и злото служат на Неговите суверенни намерения и пред Неговата безпределна мъдрост замлъква всяка уста.
На мене това ми подейства смиряващо, но и вдъхновяващо. Бог бе представен като непобедим и господар на всичко, било то добро или зло. Нищо не може да попречи на Неговата суверенна воля. На нас не ни остава нищо друго, освен да паднем по лице и да Го молим за милост. Преди всичко нашето призвание е да се покланяме и да благославяме нашия всемогъщ Бог.
В същото време това изтъкване на Божията слава не бе придружено със съответното внимание към богослужението и тайствата. Протестантството породи у мен невероятна жажда за поклонение пред Бога, а след това ме остави неудовлетворен.
Сред всичките дълбоко доктринални предмети, изучавани в семинарията, нямаше нито един, който да се занимава с литургично богословие. Някои от практическите курсове бегло засягаха темата, но нямаше такъв, чието основно прeдназначение да е църковната литургия.
Уестминстър ми даде едно дълбоко разбиране не само за Божия суверенитет, но и за безкрайната Божия благодат, както и любов към "благодатните средства". Но в действителност благодатните средства в протестантската традиция на практика бяха сведени до нищо повече от проповядване на Библията. Молитвата и тайнствата бяха почти изцяло пренебрегнати.
Един добър пример за този проблем са университетските богослужения. С надежда да се балансира тежката програма на студентите с малко духовност, бяха въведени ежедневни 30-минутни служби. Обичайният им ред биваше следният: откриване с химн и молитва, после 25-минутна проповед и накрая пак молитва. И това е всичко! Все едно ходиш на нормална лекция, само че два пъти по-къса! Дори тогава ми беше омръзнало от толкова лекции. Вместо да призная това за проблем, аз станах известен с това, че не ходя на служби, а се "покланям" пред олтара на масата с кафе и кифли.
Според моя опит в семинарията нямаше молитвена или сакраментална общност. Макар там да имаше типични дружества, занимаващи се с мисионерство или благотворителност, общност, свързвана от традиционното молитвено правило, не съществуваше. Никога не се предлагаше св. причастие, тъй като университетът беше извънцърковна институция, т.е. нямаше нищо общо с църковния живот. Като резултат духовността се свеждаше по-скоро до абстрактни интелектуални упражнения, вместо да се отличава с дух на молитва и редовно приемане на причастие.
Ставам пастор
Този интелектуален подход към богослуженията за мен далеч не бе пълноценен. Когато завърших семинарията, аз направих опит да моделирам подходящо за богословието си богослужение, като основах презвитерианска църква в Сан Диего, Калифорния, която се стремеше да бъде едновременно интелектуална и емоционална. За тази цел аз просто обединих елементи от протестантската и от баптистката традиции като прибавих нещо и от движението за растеж на църквите, и от харизматичните съживления. С други думи, създадох една типична американска, еклектична, "миш-маш" църква.
Скоро след заминаването ни от Сан Диего, когато се чудехме коя църква да изберем, с жена ми посетихме една голяма консервативна и независима презвитерианска църква, за която бяхме чули, че прави някои неща "по-различно" от другите. Преживяното там наистина промени живота ни.
За протестантска църква сградата беше великолепно проектирана и красиво наредена. Големият махагонов престол беше отпред в центъра, зад него висяха дълги кадифени завеси, а от двете му страни имаше дървени прегради. Старейшините, около двадесет на брой, шестваха бавно облечени в дългите си женевски раса. След тях идваха свещениците, с бяло-златни епитрахили.
Хористите с прекрасни тъмносини одежди пееха повечето отговори като в тържествена литургия която се разкриваше пред очите ни и ушите ни. Използваха се много древни молитви /нови за мен/, а стимулиращата проповед ни подготви за тържествената Евхаристийна служба.
На излизане от църквата жена ми се обърна към мен и каза:
- Чувствам се, сякаш това е първият път от години насам, когато наистина се покланям на Бога.
В отговор аз се разсмях:
- Недей да говориш така, Деби. Та аз съм твоят пастор!
Знаех обаче, че тя беше права. Същото чувство имах и аз.
Преходът
Следващият месец започна началото на края на моите дни като протестант. Приех предложението да стана пастор на една средно голяма традиционна презвитерианска църква в източната част на Щатите. Те не бяха особено ентусиазирани по повод на моите "новаторски" наклонности в протестантсткото богослужение и настояха за спазване на презвитерианската традиция.
Аз се съгласих да стана техен пастор при едно условие: в продължение на една година да изучаваме темата "поклонение" така че поне да знаем защо правим дадени неща по време на богослужние. След девет месеца такова изучаване ние бяхме една от най-литургичните презвитериански църкви в района.
Старейшините и паството бяха доволни да спрат дотук и да бъдат просто една типична, евангелска протестантска църква с литургично богослужение. А аз едва започвах...
По това време един колега презвитериански духовник посети църквата ни и след кратко обсъждане на литургията ме попита:
- Кен, ти да не би да ставаш епископален?
Тогава отговорът ми беше "не". Всъщност нямах ни най-малка представа накъде ме водеше Бог.
Докато бях в семинарията, се бях отказал от всякаква надежда, че мога да съчетая духовността и поклонението с академизма. Напрежението си остана дотогава, докато не открих, по Божията милост, историческата православна вяра. С нейната ежедневна индивидуална и обща молитва, а също и с тайнствата, Православието беше отговорът на абстрактния и сух интелектуализъм с който се бях сблъскал като студент.
"Истински богослов е този който се моли, а който се моли, е истински богослов". Може да се каже, че това е мотото на Православието. Общението с Бога и духовния растеж в св. тайни не са просто "допълнения" към изучаването на Библията, а образуват важно и неразделно единство с писаното слово.
Освен че като семинарист познавах едно интелектуално християнство, аз бях усвоил и популярното сред протестантите мнение за Царството Божие, че то е "сега, и не още". Царството наистина е дошло в Христос Царя, и е тук чрез Светия Дух, но в своята пълнота то ще настъпи при завръщането на Христос.
Богословски това е вълнуващо и вдъхновяващо. Но как може да се изживее от отделния вярващ, освен чрез "личната връзка с Христос" и "личното израстване в Христос"? Как се изживява това от вярващите като общност, освен като "непрестанно обновление" на църковни устройства и държавни закони, политики и институции?
Пълнотата на Православието
Реалността и пълнотата на Царството Божие се яви в моя живот посредством литургията на църквата. По-конкретно, аз осъзнах, че Царството Божие се вкусва лично и съвкупно с участието в евхаристията. Където е Христос, там е и Царството Божие!
Степента, до която постмодерното протестанство е обедняло, може да се види в мнението за евхаристията на един преподавател от друга богословска семинария:
- Какво му мислиш, това е просто хляб и гроздов сок.
За възпитаника на Уестминстърската Семинария, обаче, да стане православен означаваше да открие реалността на Божия суверенитет в пълнотата на литургичното и сакраментално богослужение. Да открие присъствието и силата на Царството Божие в църквата като евхаристийна общност - общност органически свързана с Бога чрез Светия Дух в Христос и основана на апостолската приемственост. Да открие какъв всъщност е бил смисълът на цялата Реформация - завръщане към древната Вяра, която винаги е била в Православната църква!
Не след дълго студеният повей на късната есен отново ще премине през щата Делауер. Плътните зелени листа на съседната гора ще пожълтеят и почервенеят, а после тихо ще паднат на земята за да бъдат по-късно покрити от дълбок зимен сняг. Навсякъде ще заухае на горящи камини и на идващия празник Рождество. След това ще дойде Новата Година и с нея месец януари. Януари е много важен за мен и за семейството ми, защото тогава празнуваме една годишнина.
През януари 1992 ние, заедно с малката енория, която събрахме след като напуснах презвитерианската църква, бяхме приети чрез миропомазване в Светата Православна църква от митрополит Филип на Антиохийския архидиоцез. Същия този януари аз бях ръкоположен за свещеник.
Много години са минали от деня, в който като ученик бях развълнуван от разказаното в Деяния Апостолски за Божията Църква и за делата на духоносните ученици. Изумително е, че с Божията благодат сега Му служа в самата Антиохийска църква, така живо описана от св. апостол и евангелист Лука в книгата Деяния и която е продължила неразривно вече почти две хиляди години.
Благодаря на Бог, че чу моята невръстна молитва и ме отведе там, където е истинското поклонение, както и че ми даде възможност да отдам живота си в служба на Него, следвайки примера на ранните християни.
* По името на холандеца Jacobus Arminius (1560-1609). Ренесансовия (християнски, не светски) хуманизъм все още се шири в Европа, въпреки усилията на калвинистите, които не толерират нищо освен учението на Калвин, да го потушат. По това време Арминиус учи богословие в бастиона на калвинизма - Женева при наследника на самия Калвин, Theodore Beza, който развива в още по-голяма крайност учението за предопределението - т.н. Супралапсарианизъм. След време Арминиус става уважаван проповедник в Амстердам, а по-късно и професор по богословие в Лайден. По това време бива и назначен да обори младият учен Dirk Koornhert, който пише срещу Беза и срещу предопределението, както и да защити супралапсарианската позиция. Изучавайки проблема в дълбочина обаче, Арминиус се противопоставя на учението за безусловното предопределение и да приписва ва човека свобода, което също няма място в чистия калвинизъм. Това води до конфликт, който прераства в схизма, разтърсила цялата църква в Холандия.
Противоречието достига своята кулминация 10 години след смъртта на Арминиус, когато негови последователи излизат с 5 протестни тезиса (1-Бог избира да спаси онези грешници, които чрез благодатта на Духа повярват в Христа. 2-Христос умира не само за избраните, а за всички, макар греховете да се прощават само на вярващите. 3-Сам човек не е способен на нищо истински добро, докато не се новороди. 4-Всичко добро у новородения е от Божията благодат, но той е в състояние да противостои на тази благодат. 5-Вярващите имат сила и благодат от Духа да постоянстват във вярата, но е възможно да отпаднат от спасението.), срещу което събитие се свиква събор в Dort (1618-19), на който се утвърждава ултракалвинизъм с 5 тезиса в ответ, които стават част от догматичната основа на холандската църква: 1-Пълна поквара - никой не може от само себе си дори да повярва. 2-Безусловно предопределение - не зависи по никакъв начин от волята на човека. 3-Ограничено изкупление - смъртта на Христос е достатъчна за всички, но ефикасна само за избраните. 4-Неустима благодат - на дара на вярата от Духа, избраните не могат да противостоят. 5-Постоянство - новородените не могат да отпаднат от спасението.
Впоследствие калвинистите се разправят доста безцеремонно със своите арминиански "братя" - 200 са отстранени от служение, 80 са прокудени от страната, а продължаващите да проповадват биват осъдени на доживотен затвор.
Понастоящем повлияни от учението на Арминиус са методистите, петдесетниците, назаряните, някои фракции баптисти и др. Бел. прев.
** Диспенсационализъм - определение според водещият диспенсационалистичен богослов на нашето време Charles Ryrie: "Диспенсационалистите вярват, че тяхната вяра е историческата вяра на църквата. Придържайки се към буквално тълкуване на Писанията, те вярват, че обещанията, дадени на Авраам и Давид, са безусловни, и са имали или ще имат, буквално изпълнение. По никакъв начин тези обещания, дадени на Израел, не са отменени или изпълнени от Църквата, която е различно тяло в тази епоха, имайки обещания и предназначение различни от тези на Израел.?
Въобще историята бива разделяна на специални епохи - диспенсации: ?Диспенсацията е характерен начин на управление в действието на Божието предназначение. Ако някой трябва да опише една диспенсация, той би включил и други неща, като идеите за конкретно откровение, изпитания, провал, и съд.?
Характеристики:
1. Давидовото Царство, земно, политическо царство е било предложено от Христос през първи век. То е било отхвърлено от юдеите, и така е отложено за бъдещето.
2. Eпохата на Църквата е напълно непредвидена и отделна епоха в Божия план. Тя е била напълно непозната и неочаквана от старозаветните пророци.
3. Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е непредвидена в първоначалния Божий план.
4. Църквата може да преживее отделни малки успехи в историята, но в крайна сметка тя ще изгуби влиянието си, ще се провали в мисията си и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на Епохата на Църквата.
5. Христос ще се върне тайно в небето за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите светии (първото възкресение). Те ще бъдат отнети от света преди Голямата скръб. Съдът над светиите ще се извърши на небето през седемгодишния период на Голямата скръб, преди Христос физически да се върне на земята.
6. В края на седемгодишната Голяма скръб Христос ще се върне на земята за да установи и лично да управлява юдейско политическо царство с център Ерусалим за 1000 години. През това време Сатана ще бъде вързан и храмът и жертвената система ще бъдат възстановени в Ерусалим като възпоменателни.
7. В края на Хилядолетното царство Сатана ще бъде пуснат и Христос ще бъде обкръжен и атакуван в Ерусалим. Христос ще извика от небето огън за да унищожи враговете си. Ще се извършат възкресението (второто възкресение) и съдът над неправедните, което ще постави началото на вечен ред. (Бел. прев)