Миле Бабич (Сараево) е свещеник, босненски францисканец и професор по богословие. От 1997 г. преподава богословие в Сараево. Той е главен редактор на сборника "Юкич" и ръководител на отдела за диалог с другите религии към Францисканския институт за културата на мира. Неговите най-важни съчинения са: Нiтап Fil! 2, 6-11 в христологията на Теодорит Kирски (Загреб 1990, с. 301-401), Насилието на идолите (Дид: Сараево 2002).




КАТОЛИЧЕСКАТА ПЕРСПЕКТИВА

Толерантността в името на разума и толерантността в името на вярата (разлики)

Задачата на тази глава е да покаже как християните католици разбират толерантността, чрез какви религиозни принципи я обосновават, накратко казано, как католиците отстояват толерантността въз основа на своята вяра, как техните християнски източници задължават към толерантност.
Преди да пристъпя към тази тема е необходимо да кажа първо какво разбирам под толерантност, след това, кога толерантността е станала предпоставка за мир между християните и да посоча разликата между толерантността в името на разума (философия) и толерантността в името на християнската вяра (богословие).
Според мен толерантността има три значения: (1) Тър¬пимост към другостта на другия, която може да се нарече пасивна толерантност; (2) признаване и уважение на другостта на другия, което може да се нарече активна толерантност; (3) развиването не доверие и любов към другия като Друг. В литературата за толерантността се говори предимно в първите две значения и много рядко - в третото. Аз обаче смятам, че толерантността е процес, който се развива от пасивна към активна толерантност и накрая е насочен към доверието и любовта. Така тя постепенно възниква и се случва на индивидуално и на колективно равнище. Най-напред само понасяме представителите на другите конфесии (религии, светогледи), макар да сме убедени, че само нашата конфесия е истинска; на Втория Ватикански събор им показахме признание и уважение, а днес говорим как любовта е преди всичко любов към другия (различния). Ние живеем в плуралистично общество и в свят, в който мирът е невъзможен без толерантност.
Благодарение на разума хората са разбрали, че толерантността е условие за мира. Именно това е било постижението на човешкия разум, по-точно казано, на политическия разум в новия век. Мирът в Западна Европа се е установил след религиозните войни, водени през XVI и ХУН век, именно благодарение на политическия разум и на политическата власт. Това са били конфесионални войни, т. е. войни между две християнски конфесии: католици и протестанти. Но когато се е повил конфесионалният плурализъм в една държава, той е прекратил конфликта между различните християнски конфесии. Този конфликт е бип неизбежен, защото всяка конфесия е твърдяла, че тя е единствено истинската, че единствено тя е основа на държавата, че единствено тя е държавна конфесия. Ако държавата признае една конфесия за държавна, тогава принадлежащите към другите конфесии трябва или просто да бъдат толерирани, или да бъдат изгонени. Според договорът от Нант от 1598 г. държавата е разглеждала католическата конфесия за държавна, а протестантската конфесия е била само търпя¬на, което означава, че тези конфесии не са били равноправни пред държавата. За да направи всички конфесии (религии, светогледи) равноправни и така да възстанови мира, държавата е трябвало да се еманципира от религията, да стане религиозно и светогледно неутрална.
Еманципацията на държавата от религията - която е започнала след религиозните войни - се е осъществила напълно след френската революция от 1789 г. Еманципацията на държавата от религията не включва само свободата на държа¬вата от религията, но и свободата на религията от държавата. Религията не е вече основа на държавата, нейната цел не е да оправдава държавата, а от своя страна държавата не смята нито една религия за държавна. Религията е свободна да действа според своите принципи, както и държавата - според своите. Затова свободата на религията от 1791 г. се причислява към основните човешки свободи. Така държавата е станала религиозно и светогледно неутрална, ограничила се е до онова, което е общо за всички граждани, до онова, поради което всички граждани са еднакви. Онова, поради което всички граждани са еднакви, се отнася до държавата, а онова, поради което всички граждани са различни, се отнася до обществото. Тази разлика между държавата и обществото, общото и особеното, е същностна за държавата през новото време, т.е. за демократичната държава.
Държавата се грижи за това, което е общо за всички граждани, а общото между тях е, че всички те са хора, отделни хора, индивиди и че всички те имат човешко достойнство. Държавата признава това достойнство на всеки гражданин и изисква от всички граждани да признават това достойнство едни на други, а на това, което е специфично - религиите, културите, нациите и т.н. - дава възможност за свобода, която се осъществява в обществото. Държавата съществува, за да се грижи за това, специфичното да не се провъзгласява за общо, специфичното благо да не се налага на всички хора като общо благо, да не бъде в противоречие с общото благо. При нас в Босна и Херцеговина войните започнаха именно онези, които искаха да провъзгласят и наложат своето специфично благо - своята нация и религия - на всички граждани на Босна и Херцеговина като общо благо, онези, за които е по-важно да бъдеш член от националната или религиозна общност, отколкото човек.
Въз основа на казаното дотук е ясно, че в мултиобщностната държава толерантността, а с нея и мирът, възникнат в името на човешкия разум, чиито изисквания са прокарани от политическата власт, т. е. от държавата. Затова е съвсем разбираемо, че авторитетът на разума и на държавата в Западна Европа е нараснал за сметка на религията и религиозната власт. Като основна предпоставка на общия живот, мирът е възникнал именно на основата на изискването на човешкия разум, а не вьз основа на изискването на която и да било християнска конфесия. Държавата е трябвало да се еманципира от своите конфесии, за да може да установи мира като предпоставка за политическия живот, т. е. за живота в политическа общност или държава.
Въз основа на опита от Първата и Втората световна война е станало ясно, че толерантността в името на разума, подкрепяна от държавата, не е достатъчна гаранция за стабилността на демократичната държава, защото се е стигало до конфликт между общото и специфичното в двете най-опасни идеологии на XX век - нацизма и комунизма. Нацизмът е практикувал тиранията на специфичното, а комунизмът - тиранията на общото. Нацизмът е абсолютизирал специфичното (онова, по което гражданите се различават), а комунизмът - онова, което е общо за всички граждани и поради което всички са еднакви. Трябва да се подчертае, че общото и специфичното не се изключват, а се съдържат и предпоставят взаимно. В действи¬телност общото и специфичното са винаги съединени, общото винаги присъства в специфичното, което означава, че всеки гражданин е и общ, и специфичен, или другояче казано, всеки граж¬данин е човек по специфичен начин. Всеки гражданин е цялостна и неделима реалност, но за да го познаем по-добре и да организираме по-добре общия живот, ние различаваме в него онова, което е общо, и онова, което е специфично.
От казаното става ясно, че гражданите искат да бъдат признати поради онова, което е общо за всички и поради което всички са еднакви (всички са хора и всички имат човешко достойнство), както и поради онова, с което са специфичното(различни, други). Те са специфични със своята религия, светоглед, нация, култура, пол и т.н.
Нас ни интересува религиозната толерантност, която в името на нашата вяра трябва да каже защо трябва да признаваме и уважаваме принадлежащите към другите религии и светогледи и не само да ги признаваме и уважаваме, но и да обичаме, конкретно казано защо ние, християните-католици в Босна и Херцеговина, изискваме в името на своята вяра признание, уважение и любов към православните християни, мюсюлманите, масоните, атеистите и принадлежащите към всяка религия и светоглед. Следователно аз искам да покажа как нашата вяра ни задължава да бъдем толерантни към принадлежащите към другите християнски конфесии, към другите религии и светогледи.
Въз основа на казаното дотук можем да направим следното обобщение. Толерантността включва не само понасянето на другия, но и признаването и уважаването на другия, доверието и любовта към другия. Толерантността в новото време е възникнала в името на разума, в името на изискването на човешкия разум, което е прокарано от политическата власт, а не е името на изискването на която и да било християнска конфесия. Докато държавата е смятала една конфесия за държавна, а останалите за противодържавни, не е било възможно установяването на истински мир в държавата. За да установи мир, държавата се е обявила за религиозно и с вето г-ледно неутрална. Заради този мир, който просто е необходим за общия живот, е нараснал авторитетът на разума и държавата. Модерната демократична държава защитава човека като човек, признава и защитава това, което е общо за всички, това, заради което всички сме еднакви, а то е, че всички сме хора и че всички имаме човешко достойнство. Онова, поради което всички сме специфични (различни, други) се осъществя¬ва в обществото по такъв начин, че в новото време държавата и обществото се отнасят помежду си като общо и специфично. Преживявайки тиранията на специфичното в нацизма и тиранията на общото в комунизма, ние видяхме, че е необходимо да съгласуваме общото и специфичното, онова, поради което сме еднакви (хора), и онова, поради което сме специ¬фични (религиите, светогледите, културите, нациите и др.). Религиите се отнасят към това специфично и затова са призвани да покажат толерантност към специфичното, към другите религии и светогледи. Следователно на нас днес ни е необходима толерантност и в името на вярата, в името на религията, чийто смисъл е да служи на вярата.
Не конфликт между две толерантност,
а взаимно допълване

Тъй като говорих за толерантност в името ма разума и за толерантност в името на вярата, трябва да кажа, че в модерното време се стигна до конфликт между разума и вярата на индивидуално и глобално равнище, между разума и вярата в отделния човек и между науката и религията е света. При модерния свят се е стигнало до а бе о люти за ци я на човешкия разум, до абсолютизация на науката, която е плод на човешкия разум, което означава, че се е стигнало до насилие в името на науката, защо¬то всяка абсолютизация е насилствена. Абсолютизацията на науката е била реакция срещу абсолютизацията на вярата, т. е. на религията, която е плод на вярата. Вместо диалог и съгласие между разума и вярата, между религията и науката, се е стигнало до тяхното взаимно изключване, което е довепо до идео-логизация на разума и вярата, на науката и религията. Това, което днес наричаме фундаментализъм, не е нищо друго, освен идеологизирана религия, която отрича изискванията на човешкия разум и която по този начин става сляпа и насилствена. Религията, която абсолютизира самата себе си, отрича своята собствена същност, защото забравя, че само Бог е абсолютен. Това, което днес наричаме секуларизъм, не е нищо друго, освен идеологизиране на науката, която отрича изискванията на религията и така става изключителна и насилствена. Науката, която абсолютизира самата себе си, отрича своята същност, защото забравя, че абсолютна е само Истината.
Конфликтът между разума и вярата, между науката и религията е най-често срещаната опасност за съвременния човек и за съвременното човечество. Религията, която не е критична към самата себе си, която се е отделила от разума и науката, създава лъжливи божества или идоли на тази земя, превръща се в идолопокпонство. Затова идолопоклонството е най-гопямата опасност за всяка религия. Да си спомним за Мойсей. Когато израилтяните си направили златен телец и започнали да се покланят на него вместо на живия Бог, Мойсей строшил плочите, на които били написани Десетте заповеди (Изх. 32:1-24). Това означава, че трябва да се разруши всичко онова, което насочва хората към създаването на лъжливи божества или идоли. Следователно религията, която не е критична към самата себе си, която не осъзнава, че е само средство за спасение, че съществува заради вярата и доверието между хората и заради вярата и доверието в Бога, която не осъзнава, че нейният смисъл е да стане общност на доверието между всички хора и общност на доверието между хората и Бога,създава идоли, а това означава, че създава насилие. Науката, която не е критична към самата себе си, която не осъзнава своите граници, която не служи на истината, става слуга на лъжливите божества или идоли, става слугиня на властта и така води до разрушаването на всичко и до саморазрушение.
Богословието има задача да установи хармония между разума и вярата, между науката и религията и така да не даде възможност за създаването на лъжливи божества, а да увеличи доверието между хората и доверието между хората и Бога. За богословието доверието в хората и доверието в Бога са неде¬лими. Тези две доверия - доверието в Божието творение и доверието в Бога - се съдържат и предполагат взаимно. Задачата на богословието е също така да покаже как двете толерантности - толерантността в името ма разума и толерантността в името на вярата не се изключват, а взаимно се предполагат и допълват. И едната, и другата толерантност помагат за развитието на взаимно уважение и признание между хората, както и на взаимно уважение и признание между хората и Бога. Те помагат за развитието на вярата и доверието между хората и за различаването на вярата и доверието между хората и Бога. По този начин се установява мирът между хората, който е предусещане на есхатологичния мир, т. е. на мира като пълнота на благата, като истински живот.
Толерантността в името на разума ни призовава да признаем и уважаваме хората като хора поради това, че са хора, поради това, че имат човешко достойнство, с други думи, призовава ни да признаем, че всички като хора сме еднакви, а толерантността в името на вярата ни призовава да признаем и уважаваме хората заради това, заради което са различни от нас, други, специфични. Толерантността в името на разума може да ни задължи да признаем и уважаваме другите хора, защото са хора, защото всички като хора сме еднакви, но толерантността в името на разума не може да ни задължи да вярваме и да обичаме другите хора. Толерантността в име¬то на вярата е необходима, защото тя ни призовава преди всичко към доверие в другия и към любов към другите. Толерантността в името на разума ни призовава да признаем и уважаваме другите хора, защото те са същите като нас, защото са еднакви с нас, и следователно да признаем и уважаваме онова човешко, което е общо и еднакво. Толерантността в името на разума признава и уважава това, което е тъждествено, общо, еднакво, а толерантността в името на вярата -другото, различното, специфичното, което означава, че тя ни призовава да уважаваме другата вяра.
Толерантността в името на вярата е преди всичко призив за вяра и доверие в Другия (Бога) и в другите (хората), за любов към другите и Другия. Следователно толерантността в името на вярата включва толерантността като признание и уважение на другия като друг и преминава в толерантност като доверие в другия като друг, в любов към другия като друг. Толерантността в името на вярата прави възможна толерантността към другата вяра в този двояк смисъл. Да бъдеш максимално открит към това тъждествено, еднакво, общо (толерантност в името на разума) и да бъдеш максимално открит към онова, което е същностно различно и друго от нас (толерантност в името на вярата) изглеждат като противоположности, но тези две отворености (тези две толерантности) се включват, предпоставят се и се допълват. Между тях не доминира отношението или - или, а отношението и - и. Толерантността в името на разума и толерантността в името на вярата не се изключват, а се допълват взаимно. Именно богословието свързва разума и вярата, то е разбиране на вярата, защото тя е доверие в Другия и другите, старае се да разбира чрез разума на своето време.
Толерантността, която произтича от структурата на вярата
Тъй като посочих как толерантността в името на вярата прави възможно признанието и уважението, доверието и любовта към другата вяра, към принадлежащите към другата вяра, към онези, които в религиозен смисъл са по-различни, други, от нас, и като теория свързва двете толерантности - толерантността в името на разума: признаването и уважението на другите хора, защото са еднакви с нас, и толерантността в името на вярата: признаването и уважението на другите хора, доверието и любовта към другите хора, защото те са различ¬ни от нас, защото имат друга вяра, е възможно сега да основем толерантността в името на вярата по два начина: на осно¬вите на самата структура на вярата (религиозен акт) и на основите на съдържанието на християнската вяра.
Самият акт на вярата има три характеристики, които изграждат неговата структура: (1) възниква от свободата (товз е свободен акт), (2) отношението е преди всичко към абсолютно Другия и другите, (3) става възможен чрез Божията благост и любов, която се проявява чрез другите.
Самият акт на вярата възниква от свободата, което означава, че вярата не може да бъде принудителна, че чрез вярата не може да се разбере онова, което е резултат от каквото и да било и чието н да било насилие. Това, което може да се докаже, се съдържа в науката, в доказателствата. познати на математиката и на естествените науки. Но с никак¬ви доказателства не можем да насилим някого да вярва, защо¬то вярата не може да се наложи с доказателства, тя не е резултат от доказване. Това, което можем да докажем, се включва в знанието, а знанието намира своята сигурност в овладяването на онова, което то е познало, в разпределянето на наученото. Напротив, вярата намира своята сигурност в доверието в Онзи, над Когото никой не може да властва и разполага. Вярата основава своята сигурност върху Другия, а знанието основава своята сигурност върху самото себе си. Сигурността, която извира от вярата, ни е дарена, сигурността, която извира от знанието, е резултат от нашето усилие. Сле¬дователно сигурността на вярата е дарена сигурност, а сигур¬ността на знанието е производна сигурност.
Ако имаме предвид казаното дотук, тогава можем да кажем, че немският философ Имануел Кант има право, кога¬то твърди, че съществуването на Бога не е предмет на теоретическия, а на практическия разум. Ако съществуването на Бога може да се докаже, вярата би била излишна, би се пре¬върнала в знание. Затова според твърдението на Кант съществуването на Бога е поступат на практическия разум, т. е. изискване, което произтича от човешката свобода, защото същността на практическия разум е свободата. Следователно вя¬рата произтича от човешката свобода. Доколкото свободата на съвестта е основна човешка свобода, можем да кажем, че вярата произтича от основната човешка свобода, от свободата на съвестта.
Вярата, която е наложена със страх, не може да се нарече вяра. Също така вярата, която е постановена, която е резултат от нечия заповед, не може да се нарече вяра. Тъй като вярата възниква от свободата, която е същност на човешката личност, това означава, че вярата е акт на цялата човешка личност. Следователно тя е предмет и на човешката вопя, и на човешкия ум, и на човешкото чувство, накратко, нещо, което се отнася към целия човек. Ако съзнаваме, че вярата произтича от свободата (че е свободен акт), тогава ще ни бъде ясно, че отричането на чуждата свобода, което се съдържа в нето-лерантността, е всъщност отричане на самата вяра. Следователно нетолерантността прзви вярата невъзможна.
Вярата е преди всичко вяра в Другия, в абсолютно Другия, доверие в Другия, във вечното Ти. Следователно вярата е особено отношение, отношение на личността към Личността, която е същностно различна, същностно друга. Вярата е отношение към Личността, която остава завинаги непонятна и безкрайна Тайна за нас. Това вечно Ти, тази непонятна, неизказана и необхватна Тайна е Личност по начин, който напълно надхвърля нашата личностност, защото нашата личност е крайна (несъвършена, ограничена). Товз вечно Ти е трансцендентно, то е отвъд нашето разбиране, отвъд битието. То е недосегаема тайна. То е личност именно в този смисъл, че можем да го наричаме Ти.
Това вечно Ти, този абсолютно Друг е същностно невидим и този невидим Друг става видим за видимите хора, за видимите други. Следователно абсолютно Другият се съобщава, открива, възвестява, става видим чрез видимата реалност, открива се спрямо видимата реалност, особено спрямо видимите други. Затова вярата е преди всичко отношение към абсолютно Другия, или по-точно казано, тя е доверие в абсолют¬но Другия и в другия. Тя е откритост към абсолютно Другия и към другите. Тя е пътуване към Другия и другите. Заради това вярата, която изключва другия, която изключва принадлежащите към другите вери, не може да се нарече вяра; такава вяра всъщност е отрицание на самата себе си. Следователно нетолерантността е отричане на вярата.
Ние наричаме Бога вечно Ти, абсолютно Друг, защото ни се открива, защото става видим за нас във видимата реалност и човеците (другите). Това Божие откриване наричаме история на спасението. Това е историята на Неговите благодеяния, на Неговите спасителни дела за нас. Чрез Своето безусловно и несебично себедаряване чрез другите (което наричаме Откровение) абсолютно Другият ни освобождава от нашата затвореност в собственото Аз, от затвореността, която води до самоизолация и смърт, освобождава ни за свободата, дава ни възможност да можем да приемем или да отхвърлим свободно Неговото себедаряване. Затова вярата е положителен отговор на Божието слово, тя е приемане на Божия дар, на Божието откриване. Тъй като Бог като абсолютно Друг се открива, показва Своята любов преди всички чрез другите, доверието в Другия е неделимо от доверието към другия. Тези две доверия са неделими и вървят заедно, защото абсолютно Другият винаги присъства в другите. Той проявява своята благост и любов преди всичко чрез другите.
Обобщавайки казаното дотук, за християните цялата реалност е Божие откровение, цялата реалност открива Бога. Бог се открива чрез цялата реалност и особено чрез другите. За християните върхът на Божието откровение, върхът на Божията любов към човека, към другия, е смъртта на Иисус на кръста и Неговото възкресение. Смъртта на Иисус на кръста и Неговото възкресение показват, че Бог най-много обича другия, т. е. оня Иисус, Когото цялата религиозно-политическа система е провъзгласила за друг и е отхвърлила като друг, Когото кората от тази свят са отхвърлили като друг. От това следва, че Божието откриване, Божията благост и любов правят възможна вярата, че вярата е отговор на тази Божия любов, която ни се открива чрез другите, което означава, че вярата е невъзможна без Божията любов. Трябва винаги да знаем, че Божията любов се открива чрез другите. Вярата не е принудителен отговор на Божията любов, на Божието откровение, проявена (явно чрез другите) любов, а свободен отговор, защото Божията открита (проявена) любов дава възможност на човешката свобода да приеме свободно или да отхвърли проявената Божия любов. Ако знаем това, тогава става ясно, че вярата в другите хора може да се пробуди и разшири само чрез нашата доброта и любов, само чрез свидетелството на Божията доброта и любов. И по никакъв друг начин. Нетолерантността към другите прави вярата невъзможна. Следователно само толерантността, само добротата и любовта правят вярата възможна.
Тъй като показах как толерантността произтича от са¬мата структура на вярата, мога да кажа следното: нетолерантността не желае структурата на вярата, не желае свободата на другия, другостта на Другия и на другите, не желае любовта и добротата към другите, накратко, нетолерантността прави самата вяра, самия акт на вярата невъзможен.
Толерантността, която произтича от съдържанието на вярата
Съдържанието на християнската вяра е Иисус Христос. Затова е необходимо да покажем как Иисус Христос е възвестявал и практикувал толерантността и то толерантността като доверие и любов към абсолютно Другия и другите.
Иисус Христос обича преди всичко другите хора, т. е. онези хора, които тогавашната религиозно-политическа система гони, отхвърля и убива, онези, които религиозно-политическата система забранява да бъдат обичани.
Какво е поведението на религиозно-политическата система и на нейните представители и какво е поведението на Иисус? Религиозно-политическата система (и нейните представители) изключва другия, за да запази себе си, за да се укрепи, за да се възвиси и издигне, и това нейно самоизвисяване стига до самообожествяване. Иисус отдава себе си, своя живот, за да запази другите, за да приеме онези, които репигиозно-политическата система е изключила. По този начин той престъпва всички граници и прегради между хората, границите, които са носители на системата, граници, които носителите на системата са установили, изключвайки другите. По този начин той включва хората в общността на приятелството и любовта. Заради това поведение на Иисус Евангелието от Матей го нарича "приятел на митари и грешници" (11:19), защото той дружи, подарява своето доверие на митарите и грешниците - "яде и пие с митари и грешници" (9:11), т.е. с онези, които тогавашната система презира и отхвърля.


продължава долу



[ Това съобщение беше редактирано от: Astronomy_Domine on 2005-08-28 06:31 ]

По времето на Иисус фарисеите били еврейска религиозно-политическа партия. Те били народна демократична партия, фарисеите отстоявали религиозната и националната идентичност на еврейския народ, освобождението на еврейския народ от чуждата власт, и по-конкретно от римската окупаторска власт. Те смятали себе си за най-добрите евреи в религиозен и национален смисъл. Те са смятали онези свои сънародници, които са сътрудничели на римската окупаторска власт, за предатели на еврейския Бог и на еврейския народ, защото за тях Израил е собственост и отечество на Яхве. Следователно за тях въпросът за властта над Израил е бил на първо място религиозен и едва след това политически въпрос, За тях митарите са били предатели на Бога и народа, защото са събирали данък за римската окупаторска власт.
Друг религиозен, а оттам и политически въпрос, който занимавал фарисеите, е еврейският закон, защото те са се противопоставяли на елинизацията на еврейската религия и на еврейския народ. Те са смятали всяка неточност на произтичащите от закона предписания за предателство към Бога и народа. За тях грешниците са били предатели на Бога и народа, защото не са почитали предписанията на еврейския закон. Иисус призовава тъкмо тези митари и грешници в своята общност на приятелство и любов. Така митарят Матей станал Иисусов ученик и приятел.
Иисус критикува носителите, представителите и последователите на религиозно-политическата система, които изключват другите, и изтъква ценността на онези, които са изключени, следователно, посочва като пример онзи, когото политическата система е изключила от своята религиозно-политическа общност. Той посочва вярата и доверието на онези, които не принадлежат към еврейската религия, т. е. към вярата на езичниците. Той посочва вярата на чужденците (срв. Марк 7:24-30), вярата на римския стотник (срв. Мат. 8;5), любовта към ближния на един самарянин (срв. Лук. 10:29-37), любовта на грешницата (срв. Марк. 14:3-9). Въпреки че споменатите лица (езичници, еретици и грешници) са нечисти за представители на еврейската религия, Иисус посочва тяхната вяра и любов като пример. Когато става дума за семейната, националната, религиозната и която да била друга принадлежност, може да се каже, че за Иисус съществува един единствен критерий: отвореност към ценностите на Божието царство, послушание на Божията воля, преданост към Божието слово. Негови братя и сестри са онези, които изпълняват Божията воля: "Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка" (Мат. 12:50). Онези, които са изключени и отхвърлени, са отворени за Божието царство и имат съзнание за своя грях. Затова единствено те са готови за обръщане, за прелом, за радикална промяна на живота към по-добро. Иисус говори за предимството на блудниците и фарисеите пред представителите на репигиозно-политическата система по пътя към Божието царство: "Истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие" (Мат. 21:31). Той казва, че митарите и блудниците са повярвали на Йоан Кръстител, а те не са повярвали (срв. Мат. 21:32). Именно бедните и отхвърлените стават Иисусови ученици, приятели, за което нагледно говори притчата за бедния просяк (който е двояко беден: и беден, и сляп) в Евангелието от Йоан (срв. 9:1-41) и за евангелския слепец (срв. Марк. 10:46-52).
Бедните и отхвърлените са отворени за Божието царство, признават своите грехове и искат да се обърнат и да стъпят в общността на приятелството и любовта с Инсус, а представителите на религиозно-политическата система се смятат за съвършени и презират другите, онези, които не са като тях. Затова те не искат да променят себе си, а другите, което е показано особено ярко в притчата за митаря и фарисея в евангелието от Лука {срв. 18:9-14). Представителите на системата изтъкват своите заслуги пред Бога, те смятат себе си за напреднали пред Бога, защото Бог ще извърши това, което те заповядат, и така превръщат живия Бог в празен идол, в лъжливо божество. В името на този идол те изключват и презират другите. И не само това! Те убиват другите, особено пророците, и смятат това убийство на другите за служение на Бога. Така в Евангелието на Йоан Иисус казва: "Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба" (16:2). Те не само че не искат сами да влязат в Божието царство, но и на другите заключват вратата на Божието царство и следователно забраняват на другите да влязат в Божието царство (срв. Мат. 23:13); те убиват пророците, а по-късно им издигат паметници (срв. Мат. 23:31), което е много образно изразено в следното изречение: "Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота" (Мат. 23:27).
Представителите и последователите на религиозно-политическата система искат да променят човека със сила, страх и заплаха. Но те забравят, че промяната, която е наложена със сила, страх и заплаха, не е истинска промяна, не е истинско обръщане, защото човекът не се е съгласил на тази промяна отвътре, свободно. Историята на човечеството показва, че истинска промяна е била само онази, която е започвала от човешката свобода. Представителите на религиозно-лолитическата система отричат свободата на отделния човек и така отричат предпоставката за каквато и да било промяна към по-добро.
Иисус не насилва никого към промяна, защото Неговото царство не е от този свят (срв. Йоан 18:36), с което апостол Йоан иска да каже, че този свят е свят на насилието, че този свят принуждава със сила всички онези, които не му се подчиняват. Иисус дава на човека възможност за промяна, като му дарява своето доверие и доброта. Той прави хората членове на Божието царство, добри членове, и така ги освобождава от болестите и злото. Следователно Той прави добро на всички. С доброта и любов освобождава човека от болестите и злото: в Библията се казва еднозначно от греха, което означава от робуването на самия себе си. Св. апостол Павел казва, че Христос е освободил човека за свобода (срв. Гал. 5:1), за свободна дейност. Само човекът, свободен от злото, т. е. от греха, е способен да действа истински свободно.
Иисус освобождава човека от греха, т. е. от неговото собствено самопревъзнасяне, самовъздигане, са м ообоже стаяваме, от идолопоклонството, от поклонението на самия себе си, от превръщането на самия себе си в лъжливо божество. Това самообожествяване на човека извира от неговия страх и несигурност, от човешката празнота. Несигурният и страхлив човек иска да се самоосигури със собствени сили на всяка цена, и то с всички средства. Така той няма доверие в другите хора, не вярва на никого и затова иска да се осигури спрямо другите хора и за сметка на тях. Иисус освобождава този човек с доброта и го прави способен за свободна дейност: свободно да греши и свободно да върши добро. Това е ясно показано в Стария Завет: когато Мойсей освободил евреите от египетското робство, те са можели отново да се върнат в египетско робство или да отидат в обетованата земя. Иисус е освободил човека на по-дълбоко равнище: така освободеният човек може да се върне в своето собствено самообожествяване, в пленничеството на своето аз, в продължителна самота, или да се отвори за другия, да се предаде на другия, да стъпи в общността на приятелството и любовта с Иисус. Иисус се отнася към грешниците точно така, както се отнася към тях Неговият Отец в притчата за блудния син (срв. Лук. 15:11-32) - основната притча в Новия Завет. Иисус освобождава човека със своята несебична и безусловна любов и така освободеният човек може свободно или да греши, или да върши добро. Но Иисус не се отнася насилствено към другите, а е безусловно добър, нищо не им налага, а ги освобождава, защото само свободните хора са способни за делото на вярата, доверието и любовта.
Иисус възвестява на хората Бога, Който безусловно и безгранично обича другите, т.е. Който обича хората, които религиозно-политическата система (и нейните последователи) е изключила и обявила за врагове, Бога, Който обича своите собствени неприятели, а това са грешниците. Божията любов е безусловна, защото Бог обича и добрите, и лошите, и праведните, и неправедните. В притчата за блудния син (срв. Лук. 15:11-32) Иисус възвестява Бога като добър Отец, който най-много обича грешниците, т.е. своите неприятели. Богът на Иисус обича грешниците, т.е. блудните синове. В споменатата притча Божията любов освобождава човека за свобода: от тази свобода малкият син първо греши и след греха се обръща, връща се при Отца, отговаря на любовта на Отца с любов.
В притчата за блудния син се вижда, че Божията любов е положително, безусловно действие, което не е обусловено от човешкото зло. Бог отговаря на човешкото зло с добро, Неговото действие е положително, то е чист дар, което означава, че Божията любов не може да се заслужи. Тя е незаслужен дар. Нито един от синовете не е заслужил любовта на Отца. Тази любов е чиста, безусловна, безгранична и дава възможността за свобода на двамата синове, освобождава и двамата за любов. От тази свобода те могат или да грешат, или да обичат. Малкият син греши свободно, а след това свободно отвръща на любовта на Отца с любов. Отец кара по-големия син да изостави логиката на заслугата и да приеме логиката на любовта, подтиква го да се радва за спасението на по-малкия брат.
От тази притча се вижда, че Богът на Иисус иска да спаси всеки изгубен човек, всеки грешник, всеки неприятел. Богът на Иисус не иска да спаси човека от неговата свобода, от неговата свободна воля. Бог не иска да насили човека да го обича. Иначе насилието и любовта са несъвместими, защото любовта възниква от свободата - Богът на Иисус не насилва никого и не убива никого, защото насилието и убийството са дело на идопопоклонниците, защото техният идол живее от насилие и убийство. Богът на Иисус освобождава човека от робство, обича човека безусловно, напълно несебично и безгранично и му дарява истински и вечен живот (срв. Йоан 6:40).
Според Новия Завет Иисус е радикално друг, защото този свят Го е отхвърлил по най-радикален начин, осъдил Го е на най-позорната за онова време смърт: разпятие на кръст. Този свят е провъзгласил Иисус за богохулник, т.е. за най-големия безбожник, и за политически престъпник. Това отхвърляне започва от раждането Му в пещерата и достига своя връх в Неговата смърт на кръста.
Според Евангелието от Лука, когато Иисус се е родил, за него не е имало място е този свят, защото, както пише евангелистът, за Него не е имало място в странноприемницата: "И роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата" (Лук. 2:7). И според Евангелието от Йоан за Иисус не е имало място в този свят, защото не са го приели неговите сродници, светът не го е приел (срв. 1:11). Иисус е бил съблазън за своите: за своя дом, за своето отечество и за своя роден край (сра. Марк. 6:3). В Евангелието от Марк (срв. 3:22-35) Неговите близки (майка, сестри и братя) отиват да го успокоят, защото се е говорило: "в Него има нечист дух." Против Иисус са били не само членовете на Неговото семейство, дошли от Назарет, но също и книжниците (тогавашните богослови), които дошли от Йерусалим, от центъра на еврейската религиозна и политическа власт. Те казвали, че Той изгонва бесове с помощта на Веелзевул, дяволския водач. За книжниците - тогавашните официални богослови - Иисус не говори в името на Бога, а в името на сатаната. Това е най-радикалното обвинение срещу Иисус, защото за еврейските вярващи не може да има по-радикално обвинение от това.
Известният екзегет Бас ван Йерсел1 доказва, въз осно¬ва на Евангелието от Марк (срв. 3:20-35) (а трябва да се знае, че Евангелието от Марк е най-старото), че Иисус преминава семейните, родовите, религиозните, националните, всички земни граници, разрушава всички граници, които хората са поставили между себе си като стени. Границите са тук, за да бъдат преодолени, разрушени, да свързват хората, а не за да ги превръщат в смъртни врагове. Точно тези, които превръщат границите в непревземаеми крепости обявяват Иисус за богохулник, тези, които превръщат религиозните граници във вражески стени, обявяват Иисус за богохулник, а онези, които превръщат родовите граници в непроницаеми стени - това са членовете на Неговото семейство - обвиняват Иисус, че посрамва собственото си семейство, че разрушава неговия престиж и чест.
Йерсел анализира прецизно това и подчертава, че за Иисус най-важното е духовното родство, а не кръвното, защото Той нарича Свои братя, сестри и майка онези, които изпълняват Божията воля. Точно това показва, че Иисус преодолява всички земни граници. За да разберем каква съблазън е било поведението на Иисус за Неговото семейство, трябва да си спомним -пише Йерсел - че по времето на Иисус семейството е имало много по-голяма роля отколкото днес, защото човек е бил преди всичко член на семейството и едва след това отделен човек. Освен това в тогавашното семейство жената е прекарвала живота си в дома, а мъжът - извън дома, той е бил защитник на семейството, а тя се е грижила за неговото поддържане. Ако вземем предвид това, ще видим колко засегнато е било семейството на Иисус от Неговото поведение и защо Неговата майка, сестри и братя е трябвало да напуснат своя дом в Назарет, за да потърсят Иисус в Капернаум, за да Го успокоят, защото се говорело, че Той не е с ума си и че посрамва със своите постъпки не само себе си, но и цялото семейство. Евангелист Марк показва, че кръвните сродници на Иисус са били против Него заедно с книжниците, т. е. заедно с Неговите смъртни врагове, които дошли от Йерусалим и обявили Иисус за най-голям богохулник, защото - според тях - Той изгонва бесове с помощта на Веепзевуп. Когато казали на Иисус, че го търсят Неговата майка, братя и сестри, Той, понеже гледал онези, които седели около Него, казал: "Ето Моята майка и Моите братя; защото който изпълни волята Божия, той Ми е брат, и сестра и майка" (Марк 3:34-35). Тук се открива една голяма дистанция с Неговото семейство, защото Той посочва онова, което е по-важно от семейния дом (и от майката) и от семейната чест. Божията воля е меродавна за всички.(2)
Иисус преодолява не само семейните, но и националните, и религиозните граници. Той напуска по собствена инициатива еврейските територии и отива в земята на езичниците, (т.е. на нееврейска територия), в Гадаринската земя (срв. Марк. 4:35 и 5:1). От споменаването на свинете се вижда, че това наистина е нееврейска територия. След това Иисус отива в Тир и там освобождава от нечист дух дъщерята на една езичница (срв. Марк 7:30). В разказа за това, как Иисус е нахранил четири хиляди души, се споменава, че някои участници в обяда дошли отдалеч (срв. Марк. 8:3). Йерсел доказва, че тази дума отдалеч всъщност е terminus technikus, с който се обозначават езичниците, което означава, че евангелист Марк иска да каже, че и езичниците са били на масата на Иисус.(3)
Със своето поведение Иисус преодолява не само религиозните граници, но и тези между мъжа и жената. В Евангелието от Марк Иисус няколко пъти излекувал жени (срв. 1:29-31; 5:21-42; 7:24-30), а на едно място хвали по особен начин жената, конто го помазала (срв. 14:9). Че Иисус бил следван не само от мъже, но и от жени, става напълно ясно в края на Евангелието от Марк: "Имаше там и жени, които гледаха отдалеч; между тях беше и Мария Магдалина, и Мария, майката на малкия Иаков и на Иосия, и Саломия, които и тогава, когато беше той в Галилея, вървяха подире Му и Му служеха и много други, дошли заедно с Него в Йерусалим" (15:40-41). Очевидно е, че тези жени са напуснали своя дом и са следвали Иисус - както и мъжете - и то не само в Галилея, но и по пътя към Йерусалим. Иисус се показал на жените и на тях е възложил да бъдат въз-вестители на Неговото възкресение. Те са съобщили вестта за Неговото възкресение на учениците Му (срв. Марк. 16:7).4
Можем да заключим, че онези, които са издигали граници между хората като непроницаеми стени, са отхвърлили Иисус, защото Той е преодолял всички граници между хората и границите между хората и Бога. В Евангелието от Марк е описано как Иисус постепенно бип изоставен от всички: и от Неговото семейство, и от Неговите ученици, особено от пред¬ставителите на религиозно-политическата система. Религиозно-политическата система отхвърлила и убила Иисус в името на Бога и народа - за това говорят всичките четири Евангелия и целият Нов Завет - а Богьт, в чието име може да се убива, не е Бог, а идол, човешко произведение, лъжливо божество, в чието име хората се потискат и избиват едни други. Според Евангелието от Марк Иисус умира на кръста изоставен и отхвърлен от всички. Той не е бил изоставен само от религиозно-попитическата система, но и от божеството, на което тази система се позовавала, защото хората са убили Иисус, мислейки че с това убийство служат на Бога (срв. Йоан 16:2). И според Евангелието на Марк, римският стотник, един езичник, т. е. човек, когото религиозно-политическата система отрича и презира като нечист, пръв признава Иисус за Божи Син: "Наистина, Тоя Човек е бил Син Божий" (15:39).
Основният въпрос, който се налага във връзка с Иисус в Новия Завет, гласи: "Къде е Бог? Дали Бог е в репигиозно-политическата система, която е осъдила Иисус на смърт и Го е изключила от света, обявявайки Го за напълно друг, чужд, за нещо, което трябва да се отхвърли? Или Бог е в бедния, отхвърлен и унизен Иисус? Новият Завет отговаря, че Бог не е в религиозно-политическата система, че нито една религиозно-политическа система не може да обхване Бога, да постави на Бога граници, да разполага с Бога, да локализира Бога. Бог е именно в Иисус, Който е провъзгласен от религиозно-политическата система за най-голям враг на Бога, за най-голям богохулник, за радикално друг, чужд, за това, което трябва да бъде отхвърлено от този свят. Бог се е съединил от любов с този най-отхвърлен и най-унизен Иисус. Така Божията любов се е проявила като безкрайна унизеност, като безкрайно са-мопонижение, защото Бог от любов се е съединил - и така го спасил - с оня, който е бил най-унижен на този свят. Както Иисус спасявал най-отхвърлените хора (т.е. другите), приемайки ги в Своята общност на любовта, така и Бог спасил най-отхвърления Иисус, включвайки Го в Своята общност на любовта. Така и Бог е абсолютно Друг за този свят. Абсолютно Другият е във всичко друго, в отхвърления Иисус.
Въз основа на това, което се е случило с Иисус Христос, може да кажем следното: бог е именно там, където религиозната система най-малко очаква, в онези, които тази система изключва. Бог е в тези, които са бедни и отхвърлени, а не в онези, които потискат другите, поробват ги и ги отхвърлят. Следователно Бог е в тези, които никога не отхвърлят, които отричат всяко изключване, всяка екскомуникация. Религиозната система изключва другите, за да запази и възвиси себе си, а Иисус дава Себе Си, за да спаси отхвърлените, както е описано в Послание до Филипяни (2:6-11).5 Любовта към Бога (Другия) и любовта към най-отхвърлените (другите) са неделими. За това говори ясно един от основните текстове на Новия Завет, който представлява връх на Иисусовия хуманизъм. Това е текстът в Евангелието от Матей (25:35-45). По положителен и отрицателен начин е изразена една и съща мисъл: "Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на ед-ного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили" (Мат. 25:40). Следователно, ако обичаме гладния, жадния, голия, болния, поробения и чужденеца, обичаме Бога. Изразена по отрицателен начин тази мисъл гласи: "Истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили" (Мат. 25:45).
Основният текст на Новия Завет - проповедта на Иисус на планината (срв. Мат. 5:1-12; Лук. 6:20-23) - посочва, че са блажени онези, които са бедни, отхвърлени и прогонени, онези, които са изгонени и отхвърлени от другите, онези, кои¬то приемат, спасяват другите, т.е. блажени са праведните, милосърдните, чистите по сърце и миротворците. Те са блажени, защото са открити за Бога и за Божието царство, за ценностите на Божието царство, защото те са Божии приятели, блажени са, защото Бог ги обича, защото Бог е техният истински Приятел и то Приятел, Които освобождава от робството и
дарява истински живот.
Показвайки, че Иисус преди всичко е обичал другите (отречените и отхвърлените), че Той е бил радикално друг за този свят, защото този свят Го е отхвърлил и убил, и че Богът на Иисус е абсолютно Друг, аащото преди всичко обича другите (изгубените, грешници, враговете), исках да посоча недвузначно, че съществува голяма разлика между Иисус Христос - Който е същност на християнството - и самото християнство, което се позовава на Иисус Христос. Тази разлика между Христос и християнството е разбираема и никой не може да я премахне, но не е разбираемо, че съществува противоречие между Иисус Христос и християнството, което се забелязва в следното: Иисус Христос безусловно и безрезервно е обичал другите, а християнството през историята е било не само нетърпимо към другите, но и насилствено. Когато християнството се е отнасяло към другите нетърпимо и с насилие, то е губело своята същност - Иисус Христос - и се е превръщало в идолопоклонство, защото другите могат да се подчиняват, презират, прогонват и убиват само в името на идолите. От отношението на християнство към другия като друг зависи неговото бъдеще. Ако християнството се върне към своята същност - Иисус Христос (т. е. Истината, защото за християните Иисус Христос е Истината), то ще има голямо бъдеще. Но ако християнството се отдалечи толкова от Иисус Христос, че да влиза в противоречие с Него, то ще пропадне така, както пропада всяко идоло-поклонство в историята, тъй като идолопоклонството води до разрушаването на другите и до саморазрушаване. Затова ви¬наги е актуално казаното от апостол Йоан: "Чеда, пазете себе си от идолите" (1 Йоан. 5:21).

Бележки:
1)Bas Van Iersel, Ein Dissident von Format: Der Jesus von Mk 3, 20-35 в : Concilium, 35/2, 1999, 204-1 1 .
2) Пак там, с. 204-208.
3)Пак там, с. 208-209. Иерсел подчертава, че тази дума отдалеч се споменава също и в Деян. 2:39; 22:21 ; Еф. 2:1 1-13.
4)Паk там, с. 21 0-211.
5) В Послание до Фипипяни(2:6-1 1 ) шестият, седмият и осмият стих мо¬гат да се изтълкуват по следния начин: Иисус Христос не е смятал Своето равенство на Бога като нещо заграбено (похищение). Очевидно това е алюзия с Адам, който чрез заграбеното (похитеното) иска да стане равен на Бога. Иисус постъпва противоположно на Адам: Той се принизява. Върхът на това принизяване е Неговата кръстна смьрт.





[ Това съобщение беше редактирано от: Astronomy_Domine on 2005-08-28 06:33 ]

Католическата църква...Наистина е удивително колко е гъвкава и търсеща. Но не може да се каже, че искреността е нейна характерна черта...според мен. Сега позволи ми да не повярвам чак толкова на тези/ наистина красиви и богати словеса/ уверения как католическата църква е изкласила в толерантността си към другите вери/ включително ислям/ от поносимост към любов и доверие. Тук се казва - Хайде, холан! Особено когато скромно се споменава, че тази любов се диктува от разума - не съвсем директно казано, но определено го има в първата част на публикацията. Та значи такава любов не съществува, според мен - нито като имаща причина разума, нито като доверие към тези, които отдалечават хората от спасението на признаването Христос за свой Бог. Виж, на мен и през ум не ми минава, че католическото духовенство е в такава точно любов и доверие към исляма и другите религии, каквато декларират. Нито пък вярвам, че са чак толкова доволни, че държавата се секуларизирала. Ще ме извиниш, Астрономи Домайн, това не го вярвам. А и не е правилно християните да не желаят да водят хората в техния живот, включително като управление. Това е за доброто на самите хора.
Но наистина е впечатляваща способността на Католическата Църква да се справя в сложни ситуации, включително и само с убедително слово.
Напоследък забележително нараства интересът на много хора към Католицизма. Човек не може да не види огромните маси хора, които се стичат на мероприятията им, нараства влиянието им върху свтовните дела.Аз си мисля, че освен хитрата тактика на духовенството им, за този голям интерес има и обективна причина и това е, според мен, нуждата на вярващата душа от нещо по-дълбоко от това, което намира в протестанството.
Преди време се запознах с един художник, който ми зададе следния въпрос - Християнството от Лутер ли започва? Разбира се, обясних му каквото трябва, но дълго след това се чудих как може един интелигентен човек да ми зададе такъв глупав въпрос. Знаеш ли какво си мисля сега - че в този въпрос има голяма доза истина. Наистина от Лутер започва нещо, което преди го е нямало - опростяването на християнството. Обясняването на всичко, довеждането на великите Божии тайни до прости схеми. Бог, който е непознаваем, необхватен, Този,който живее в непристъпна светлина при протестанството е познат и ясен. Така ясен, както е класният ръководител на шести-"а" от близката прогимназия.
Виж, не мисля, че няколкото изречения, които написах имат някаква изчерпателност по темата/нито дори всичко което мисля и не написах/. Просто споделям някои свои размисли. Във всеки случай обаче, това което твърдо вярвам, е че християните от различните деноминации трябва да имат един минимум единство. Сега сме като разделено царство, дори нещо по-лошо - воюващо помежду си.

Здравей Алба
Благодаря за това,че взе отношение. Нека да кажа 2-3 думи за себе си. Аз не съм католик, нито имам желание да правя реклама на католицизма. Доста мислих преди да пусна тази статия. Първоначално имах намерение да извадя части от нея и да залича всичко "католическо" в смисъл да ползвам цитати от тази статия, но докато мислех върху това, реших, че е по-добре, да не "екзекутирам" статията, а да я предложа на теб и на хората с добра воля, във вида, който си има, тоест в оригинал. Основната причина да избера този текст е толерантността и нищо друго!!!!! Тази и други статии са въведени в един сборник с доста ограничен тираж, те бяха четени на две конференциии по въпросите на мира, толерантноста, интер и интрарелигиозния, диалог . Това бе програма на канадското правителство и там бяха представени доста идеи от различни християнски конфесии, както и от други религии. "Източната перспектива" , "Реформацията" , "Ислямската перспектива" и др. Защо ти казвам всичко това:

Quote:

Във всеки случай обаче, това което твърдо вярвам, е че християните от различните деноминации трябва да имат един минимум единство. Сега сме като разделено царство, дори нещо по-лошо - воюващо помежду си.

Първото и най важно нещо, заради което пуснах тази статия, е че всички ние сме Божии деца и след това сме християни от най-различно естество, изповядващи други религии и тн. Ако някой не вижда Божия образ във всеки един човек, няма да има база върху, която да се гради доверие и общение от чисто светско до религиозно.Аз посещавам 50-на Църква и чувам от братята и сестрите, колко им е трудно да общуват с други християни, да не говорим за света. Къде е причината? Често не се замисляме, че може част от нея и да е в нас. Искаме да променим света в който живеем, а не сме променили себе си.( Ново вино в нови мехове) Сократ е прав, първо и най - важно е да опознаеш себе си, а после всичко останало. Но как ???? Аз мисля, че ако види човек себе си в другия, ще научи малко и за себе си. Тук има хора, дето с лека ръка пращат в ада, отлъчват, проклинат и си мислят, че вършат Божие дело. Как мислиш, тези хора познават ли себе си достатъчно, а ми тези дето осъждат а даже не са ги и виждали???? Именно към такива хора е адресирана тази статия. Познай себе си!!!!!!


PS. Ако въпреки всичко смяташ, че тази статия е католическа пропаганда, аз ще я изтрия. Мирът е по-важен от всичко.

Истината е , че напоследък Католическата Църква ме изненадва в добрия смисъл на думата. Бях доста критична, може би повече отколкото е нужно. Във вски случай това, че казах, че католическото духовенство има хитрост ... всъщност защо да е лошо? Нали ни е казано да сме хитри като змиите? Защо да се даваме на външните - атеисти или от други религии по хитрост?
Не, моля те, не изтривай нищо, което си счел за нужно да публикуваш.

Алба,

За няма и година откакто живея в католическа страна, не мога да ти опиша на какви щуротии съм станал свидетел. Внимавай да не залитнеш в неправилната посока. [addsig]

Само ще ти кажа, че много от тях се обиждат ако ги наречеш християни, мислят си че става въпрос за някаква секта. Те са просто католици, не християни. А за култа към Дева Мария и ''светиите'' им, няма какво да ти говоря.[addsig]

Алба здравей,

Доколкото разбирам имаш някакви интереси към католицизма? Не знам дали чтеш английски, но за всеки интересуващ се от корените на католицизма може да прегледа тази доста известна книга (която е на английски)

Двата Вавилона

Поздрави

Quote:

Алба, За няма и година откакто живея в католическа страна, не мога да ти опиша на какви щуротии съм станал свидетел. Внимавай да не залитнеш в неправилната посока.

ХМ, Данка, точно в Мексико...католицизма е доста по различен от този в Европа..там при тебе наистина правят щурутии....

Не, Вале, нямам специален интерес към католицизма.
Опитвам се да намеря добрите страни на различните от мен, но изповядващи Исуса Христа за свой Господ.а католическата църква владее над 1 милиярд души! Ти нали не твърдиш, че тези хора не са спасени,само защото не разбират правилно някои неща? Наистина ли някой тук мисли, че Господ е толкова дребнав, че би отхвърлил някоя душа, която го люби само защото не е наясно с някоя теоретична постановка? Или не казва точно определените думи? Не гледа ли Господ на сърцето на човека? и каква полза от точните думи, от правилната теория, ако там, в сърцето Бог не види любов?

Аз обаче съм силно впечатлена от нещо. Виждам, че най-пламенните дискусии настъпват там, където има повод за разделение, ако настъпи съмнение, че някой 'не е от нашите'. И няма интерес към истинска дискусия по неясни въпроси/ или поне - неясни за някого/. Аз поставих през последните дни някои спорни въпроси, дори в един момент се обърнах към богословите, присъстващи тук, но единствен се отзова Астрономи Домайн. Никакъв интерес у богословите по богословски въпроси! Интересни са само разприте/ и то в голяма степен на лична основа/ и ... просто караниците заради самите караници. Ето и сега. Темата, която е отворил Астрономи Д. е за хората с добра воля, но единствените отзиви са точно в обратна посока! - обвинения, подозрения ...ЖАЛКО!!!

Здравеи Алба,

Quote:

Не, Вале, нямам специален интерес към католицизма.

Съжалявам, че съм останал с погрешно впечатление.

Поздрави

двоен постинг

[ Това съобщение беше редактирано от: vale on 2005-08-30 19:55 ]

Алба,

От тези 1 млд. души, много малко познават Господ. Доста от тях дори не са поглеждали в Библията, да видят аджеба Кой е този Исус Христос, когото изповядват като свой Господ. Обърни внимание на следния стих

''9 Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш

Ти правилно казваш, че Бог гледа на сърце, и точно така е ! Аз също като теб съм сигурен, че Бог няма да отхвърли някой който истински го люби, дори и да не е наясно с всички ''теоритични постановки'' както казваш. И също така на много ще каже ''Не те познавам'', въпреки че знаят наизуст Библията и всичко на теория.

Искам да помислиш върху нещо Алба. Голямата заповед която имаме е тази:

''"Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум"''

Когато ти истински обичаш някого, какво правиш ?
Не мислиш ли постоянно за този човек ?
Не искаш ли да го опознаеш, все повече и повече ?
Не искаш ли да си постоянно в негово присъствие ?
Не си ли общувате винаги щом е възможно ?
Не уважаваш ли желанията му ?
Изпълняваш ли ги ?
Правиш ли лични жертви, за да го направиш щастлив ?
А не се ли чувстваш щастлива, дори когато се жертваш за неговото щастие ?

А колко повече от това заслужава Господ !

А всъщност... замисляш ли се колко малко от това получава Той ? И от колко малко хора ? Ето и ти сама си забелязала, и тук в този форум е като на война. Безкрайни спорове, много от които са просто ''за спорта''. Клевети, обиди, лицемерие, разделения, интриги.. ужасна работа. Малко хора като пишат, мислят за Бог. За Неговата воля, за Неговите желания.

Къде е любовта ни към Него ?

Де да можеше всеки смирено да погледне в себе си, и да поправи това което е за поправяне.
Стига с тази гордост, стига с това презрение към другите......

Амин[addsig]

''ХМ, Данка, точно в Мексико...католицизма е доста по различен от този в Европа..там при тебе наистина правят щурутии....'' - Giggo

А ти знаеш ли колко католически свещенници в САЩ са изобличени в блудство с малки деца ? Гледах един от тях по телевизията, как разказва по какъв начин ги е излъгал и съблазнил. Такава погнуса към човек не бях чувствал в себе си, да ми прощава Господ.

А да знаеш реакцията по всички тези случаи, на Ватикана - сърцето на католицизма ? Ами даже не са отлъчени от църквата, да не говорим че делата им са прикривани и омаловажавани.

Съгласен съм че не всичко е отрицателно, но според мен по голямата част от католицизма е.[addsig]