Публикувано на 31 юли 2005 г. в 04:51:00 ч. от потребител 1570Г-н Богоизбраний,
Започвам тази тема не за да споря с вас. Вие сте ми симпатичен, и това определя отношението ми към вас. Аз не съм безпристрастен и принципен като господата Хаджиев, Еменей, Стоянов, Цеков и други, които не гледат на лице, и за тях няма значение дали насреща им е г-н Божидар Маринов или някой друг, те гледат само на аргументите. И понеже сте ми симпатичен, каквито и аргументи да извадите, аз няма да споря с тях. Само искам да споделя някои мисли с вас, като приятел към приятел.
Вие казахте на г-жа Петкова, че човек като г-н Чавдар Хаджиев, който цитира такава тъпа книга като Пътеводителя на галактическия стопаджия, не заслужава такава канонада. Вашето логическо заключение, че не заслужава канонадата, се оказа съвършено вярно: Г-н Хаджиев не заслужаваше и една десета от канонадата. Една патка не заслужава патос. Още повече когато е с розова забрадка. Оставяш я да си яде крушата и това е. Нищо де, поне сега г-н Хаджиев е научил нещо ново: например, къде точно му е мястото, които са му правилните събеседници, и доколко е обучен в английски нрави.
В заключението сте прав, но аз ще си позволя да изразя деликатно съмнение относно вашата предпоставка: Че Пътеводителят на галактическия стопаджия е тъпа книга. Нека да споделя моите мисли с вас, а вие ще можете да кажете дали някъде не сте съгласен с тях.
Нека първо да уточня, че не съм от онези свръхспиритуалистични духовници, които отхвърлят всяка художествена литература и разделят света на две части, едната създадена от Бога, а другата от дявола. Тук в тези форуми има такива. Тези хора се гордеят, че те въобще не четат книги и не гледат филми, защото са "светски", но после сами си създават своя си художествена литература на свръхдуховни видения, пророчества и сънища, които никога не са виждали, но с охота се хвалят с тях и се насърчават с тях, като че са Божие Слово. Знам, че и вие не сте от тези хора.
Мога също да се съглася, че в известна степен Пътеводителят е тъпа книга. Липсва и задълбочеността и цялостността на литературата на добрата стара Англия. Външно книгата издава някакво влияние от старата английска литература, но вътрешно и липсва структурата, целенасочеността и многопластовото изложение на старите автори. В сравнение с добрата стара Англия книгата е повърхностна и посредствена, и може би това обяснява посредствеността и липсата на задълбоченост у самия г-н Хаджиев: Той си въобразява, че само защото е чел и цитира Пътеводителя, вече е английски джентълмен. Нужно е повече, но г-н Хаджиев няма ресурсите да го осъзнае, и това е част от причината за неговите несгоди. Книгата е несъвършена, и в тази моя оценка вероятно съм повече старомодно пристрастен, отколкото обективен, но това съм аз, Томас Краун, какво да правя.
Но пък Пътеводителя е пародия, която съдържа едно сериозно послание към съвременния свят: Абсурдността на вярата на съвременното общество в хаоса. Авторът съвсем ясно е схванал проблема.
Добрата стара Англия, и добрата стара Европа и Северна Америка като цяло са вярвали в един подреден свят. Учени, политици, икономисти, бизнесмени, църковни служители, са изучавали, проповядвали и насърчавали вярата във върховния ред във вселената, във върховната реалност, в която всички живеем, движим се и съществуваме. Нямало е законодателни събрания, които да правят закони, както ние имаме сега. Законите, по-точно Законът, са били там някъде във вселената, и задължение на хората е било не да правят нови закони, а да откриват и преоткриват, прилагат и преприлагат този върховен Закон, даден от Законодателя, било написан в неговия върховен Законов кодекс, или вграден в неговата вселена. Новите закони различни от Закона са били хаос, защото редът може да се намери единствено в Закона, и всичко различно от Закона трябва да е хаос. Историята е била победа над хаоса, но не метафизичния хаос, който древните гърци са се опитвали да укротяват, а етичния хаос, причинен от Падението на човека от върховния Ред.
С излизането на известната книга на г-н Чарлс Дарвин, Произход на видовете, възгледът започва да се сменя. Човекът, венецът на природата, се е появил чрез хаос: Хаотично подреждане, преподреждане, примесване и препримесване на химически вещества, физически сили и атомни въздействия. Редът вече е вторична реалност, хаосът е всичко. Вече не хаосът се е появил от етично нарушение в първоначалния Ред; вече редът се е появил от метафизичната свобода и действие на хаоса. След г-н Дарвин културата, която едно време е вярвала в непроменимия ред като първоначална реалност и краен идеал, все повече започва да вярва в безредния хаос като първоначална реалност и крайна съдбовна обреченост.
Тази вяра постепенно започва да прониква и да обхваща целия човек, неговото мислене и неговото общество. Литературата, изкуството, политиката, икономиката, историологията, философията: всички те се превръщат в слугини на новата върховна религия на хаоса. Дори теологията се предава пред неустоимото настъпление на хаоса: Вижте безсмъртното изречение на г-н Хаджиев, че "Грехът е стар религиозен термин; трудно е да се разбере какво точно означава." До известна степен той е прав: Той говори на хора, които са израстнали в среда на поклонение към хаоса, и им дава теология, която те ще разберат, теология на хаос, морално и терминологично безредие, индетерминизъм.
В цялото това преклонение пред хаоса, обаче, има един проблем. И точно тук е голямата заслуга на Дъглас Адамс, авторът на Пътеводителя, че в своята пародия съвсем съзнателно и целенасочено показва именно този централен проблем на съвременната вяра в хаоса: ТЯ УНИЩОЖАВА ВСЯКА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА СМИСЛЕНО ЧОВЕШКО ДЕЙСТВИЕ. Сещате ли се за мотото, което бяхте избрал за известно време под вашите постинги? "Хуманизмът е самоубийствен." Ето това е мотото, което можете да поставите под и над Пътеводителя: "ВЯРАТА В ХАОСА Е САМОУБИЙСТВЕНА". Колкото и несъвършена да е книгата като художествено произведение, тя е неизмеримо ценна като философско предупреждение, от човек на съвременното общество към самото общество. Критически реализъм, анализ на вредата от това да се опитваш да бъдеш самия себе си, а не това, което си предназначен да бъдеш.
Разбирате ли, ако човекът, венецът на творението, се е появил от хаоса, тогава ние имаме само един надежден начин да създаваме съвършенство, красота, интелект и дори живот: ВЪРХОВНИЯТ ХАОС. Всички наши действия, които са насочени към подреждане на света около нас, неизбежно трябва да доведат до смърт, несъвършенство и грозота. Само хората, които съзнателно носят хаос, са хората-творци, съзидатели, съучастници на космическия процес. Другите, които подреждат, изграждат, класифицират, формулират, те са истинските разрушители, те са смъртните врагове на човека и обществото, ако въобще има такова нещо като общество. Искате да създадете нещо съвършено? Живот? Забравете за наука, химически формули, биологически експерименти и други. Хвърлете в един котел максимално хаотична смес от елементи, приложете максимално хаотична комбинация от въздействия, и разбърквайте достатъчно дълго, някой друг милиард години, и неизбежно ще го получите. Изкуство? Вземете достатъчно голямо платно, нахвърляйте максимално хаотични цветови мацаници на него, и трябва да получите нещо, неизбежно. Законодателство? Съберете максималния брой хора, с максимално разнородни и хаотични вкусове, прищевки и маниакалности, разбъркайте здраво, и неизбежно ще получите добри закони, при достатъчно много изборни кампании и политически кризи.
Героите на Дъглас Адамс са съзнателни и последователни в тази своя вяра. Те търсят хаоса (невероятността) за да постигнат доброто и съвършеното. Било за своя личен живот и удоволствие, било за да спасят галактиката. Резултатите са някакви, но няма начин да се прецени какви са: Всяка преценка трябва да се крепи на критерий, но такъв няма в идеалите на съвременния човек. Дори върховното удоволствие на напиването съдържа в себе си резултата на махмурлука. Къде е удоволствието? И как да го достигнем? Може ли да има надежден път към себереализацията в един свят на ненадеждни причинно-следствени връзки?
Накрая героите се завръщат където са били в началото, но дори не знаят дали да се радват или да плачат. Началото е променено, но не се знае за добро или за зло. Като че ли мъдростта се състои в стоическото приемане на обстоятелствата, но дали наистина? Може и пък да не е. И какъв е отговорът за смисъла на "живота, вселената и всичко останало"?
Отговорът на този въпрос за смисъла присъства в цялата книга: "Четиридесет и две". Ясен и точен, по математически. Проблемът е, че в галактика управлявана от вярата в хаоса той нищо не значи, защото го няма въпросът. А въпросът не може да се намери, защото възможността той да бъде намерен е унищожена в последната минута поради действията на вогоните-бюрократи, действия насочени да внесат повече ред във вселената.
Дори самата структура на книгата е предупреждение сама по себе си. Авторът като че ли показва, че е правил точно това: Максимално хаотично писане, без ред или посока, пък дано излезе нещо съвършено. Нещо е излязло, но не можем да разберем какво е. Такива като Томас Краун му дават оценка "добър 4", но това е защото те имат ясен критерий и вярват в реда, и имат с какво да сравняват. А може ли съвременното общество да даде въобще някаква оценка на книгата? Може ли да даде каквато и да е оценка на каквото и да било?
В същото положение Павел намира атиняните по време на своя престой там. Колкото повече богове, толкова повече набожност; колкото повече хаотични поклонения, приноси и ритуали, толкова по-голяма вероятност има да излезе нещо добро и съвършено за Атина и за атиняните. Докато се стига логично до изречението, което е достойно да бъде на страниците на Пътеводителя: "НА НЕПОЗНАТИЯ БОГ". Върховна набожност? Или върховна самоирония? И двете, вероятно. Но също и искрено предупреждение на някой атински Дъглас Адамс към неговото собствено общество: "Нашата вяра в хаоса ни довежда до абсурда да служим уверено на това, което не познаваме, без да знаем дали му служим добре или зле, и без да имаме критерий дори да преценим резултата от нашето служене".
И Павел не се колебае да вземе това самопризнание, самоирония и предупреждение на тогавашния Дъглас Адамс и да зашлеви във философското лице най-интелектуалния град на древността. Ако невярващите са стигнали до някаква форма на самокритичен реализъм, тя трябва да бъде използвана, за да ги доведе до осъзнаване на тяхното безнадеждно положение.
Ето това трябва и ние да правим с Пътеводителя, и други книги като него. Той е тъпа книга, но може да послужи за умна употреба, както надписът "На непознатия бог" е тъп надпис, но послужи за умна употреба. Стига да се използва от умни християни, а не от преподаватели във ВЕБИ.
Няма да споря с вас, г-н Богоизбраний. Просто споделям.
Започвам тази тема не за да споря с вас. Вие сте ми симпатичен, и това определя отношението ми към вас. Аз не съм безпристрастен и принципен като господата Хаджиев, Еменей, Стоянов, Цеков и други, които не гледат на лице, и за тях няма значение дали насреща им е г-н Божидар Маринов или някой друг, те гледат само на аргументите. И понеже сте ми симпатичен, каквито и аргументи да извадите, аз няма да споря с тях. Само искам да споделя някои мисли с вас, като приятел към приятел.
Вие казахте на г-жа Петкова, че човек като г-н Чавдар Хаджиев, който цитира такава тъпа книга като Пътеводителя на галактическия стопаджия, не заслужава такава канонада. Вашето логическо заключение, че не заслужава канонадата, се оказа съвършено вярно: Г-н Хаджиев не заслужаваше и една десета от канонадата. Една патка не заслужава патос. Още повече когато е с розова забрадка. Оставяш я да си яде крушата и това е. Нищо де, поне сега г-н Хаджиев е научил нещо ново: например, къде точно му е мястото, които са му правилните събеседници, и доколко е обучен в английски нрави.
В заключението сте прав, но аз ще си позволя да изразя деликатно съмнение относно вашата предпоставка: Че Пътеводителят на галактическия стопаджия е тъпа книга. Нека да споделя моите мисли с вас, а вие ще можете да кажете дали някъде не сте съгласен с тях.
Нека първо да уточня, че не съм от онези свръхспиритуалистични духовници, които отхвърлят всяка художествена литература и разделят света на две части, едната създадена от Бога, а другата от дявола. Тук в тези форуми има такива. Тези хора се гордеят, че те въобще не четат книги и не гледат филми, защото са "светски", но после сами си създават своя си художествена литература на свръхдуховни видения, пророчества и сънища, които никога не са виждали, но с охота се хвалят с тях и се насърчават с тях, като че са Божие Слово. Знам, че и вие не сте от тези хора.
Мога също да се съглася, че в известна степен Пътеводителят е тъпа книга. Липсва и задълбочеността и цялостността на литературата на добрата стара Англия. Външно книгата издава някакво влияние от старата английска литература, но вътрешно и липсва структурата, целенасочеността и многопластовото изложение на старите автори. В сравнение с добрата стара Англия книгата е повърхностна и посредствена, и може би това обяснява посредствеността и липсата на задълбоченост у самия г-н Хаджиев: Той си въобразява, че само защото е чел и цитира Пътеводителя, вече е английски джентълмен. Нужно е повече, но г-н Хаджиев няма ресурсите да го осъзнае, и това е част от причината за неговите несгоди. Книгата е несъвършена, и в тази моя оценка вероятно съм повече старомодно пристрастен, отколкото обективен, но това съм аз, Томас Краун, какво да правя.
Но пък Пътеводителя е пародия, която съдържа едно сериозно послание към съвременния свят: Абсурдността на вярата на съвременното общество в хаоса. Авторът съвсем ясно е схванал проблема.
Добрата стара Англия, и добрата стара Европа и Северна Америка като цяло са вярвали в един подреден свят. Учени, политици, икономисти, бизнесмени, църковни служители, са изучавали, проповядвали и насърчавали вярата във върховния ред във вселената, във върховната реалност, в която всички живеем, движим се и съществуваме. Нямало е законодателни събрания, които да правят закони, както ние имаме сега. Законите, по-точно Законът, са били там някъде във вселената, и задължение на хората е било не да правят нови закони, а да откриват и преоткриват, прилагат и преприлагат този върховен Закон, даден от Законодателя, било написан в неговия върховен Законов кодекс, или вграден в неговата вселена. Новите закони различни от Закона са били хаос, защото редът може да се намери единствено в Закона, и всичко различно от Закона трябва да е хаос. Историята е била победа над хаоса, но не метафизичния хаос, който древните гърци са се опитвали да укротяват, а етичния хаос, причинен от Падението на човека от върховния Ред.
С излизането на известната книга на г-н Чарлс Дарвин, Произход на видовете, възгледът започва да се сменя. Човекът, венецът на природата, се е появил чрез хаос: Хаотично подреждане, преподреждане, примесване и препримесване на химически вещества, физически сили и атомни въздействия. Редът вече е вторична реалност, хаосът е всичко. Вече не хаосът се е появил от етично нарушение в първоначалния Ред; вече редът се е появил от метафизичната свобода и действие на хаоса. След г-н Дарвин културата, която едно време е вярвала в непроменимия ред като първоначална реалност и краен идеал, все повече започва да вярва в безредния хаос като първоначална реалност и крайна съдбовна обреченост.
Тази вяра постепенно започва да прониква и да обхваща целия човек, неговото мислене и неговото общество. Литературата, изкуството, политиката, икономиката, историологията, философията: всички те се превръщат в слугини на новата върховна религия на хаоса. Дори теологията се предава пред неустоимото настъпление на хаоса: Вижте безсмъртното изречение на г-н Хаджиев, че "Грехът е стар религиозен термин; трудно е да се разбере какво точно означава." До известна степен той е прав: Той говори на хора, които са израстнали в среда на поклонение към хаоса, и им дава теология, която те ще разберат, теология на хаос, морално и терминологично безредие, индетерминизъм.
В цялото това преклонение пред хаоса, обаче, има един проблем. И точно тук е голямата заслуга на Дъглас Адамс, авторът на Пътеводителя, че в своята пародия съвсем съзнателно и целенасочено показва именно този централен проблем на съвременната вяра в хаоса: ТЯ УНИЩОЖАВА ВСЯКА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА СМИСЛЕНО ЧОВЕШКО ДЕЙСТВИЕ. Сещате ли се за мотото, което бяхте избрал за известно време под вашите постинги? "Хуманизмът е самоубийствен." Ето това е мотото, което можете да поставите под и над Пътеводителя: "ВЯРАТА В ХАОСА Е САМОУБИЙСТВЕНА". Колкото и несъвършена да е книгата като художествено произведение, тя е неизмеримо ценна като философско предупреждение, от човек на съвременното общество към самото общество. Критически реализъм, анализ на вредата от това да се опитваш да бъдеш самия себе си, а не това, което си предназначен да бъдеш.
Разбирате ли, ако човекът, венецът на творението, се е появил от хаоса, тогава ние имаме само един надежден начин да създаваме съвършенство, красота, интелект и дори живот: ВЪРХОВНИЯТ ХАОС. Всички наши действия, които са насочени към подреждане на света около нас, неизбежно трябва да доведат до смърт, несъвършенство и грозота. Само хората, които съзнателно носят хаос, са хората-творци, съзидатели, съучастници на космическия процес. Другите, които подреждат, изграждат, класифицират, формулират, те са истинските разрушители, те са смъртните врагове на човека и обществото, ако въобще има такова нещо като общество. Искате да създадете нещо съвършено? Живот? Забравете за наука, химически формули, биологически експерименти и други. Хвърлете в един котел максимално хаотична смес от елементи, приложете максимално хаотична комбинация от въздействия, и разбърквайте достатъчно дълго, някой друг милиард години, и неизбежно ще го получите. Изкуство? Вземете достатъчно голямо платно, нахвърляйте максимално хаотични цветови мацаници на него, и трябва да получите нещо, неизбежно. Законодателство? Съберете максималния брой хора, с максимално разнородни и хаотични вкусове, прищевки и маниакалности, разбъркайте здраво, и неизбежно ще получите добри закони, при достатъчно много изборни кампании и политически кризи.
Героите на Дъглас Адамс са съзнателни и последователни в тази своя вяра. Те търсят хаоса (невероятността) за да постигнат доброто и съвършеното. Било за своя личен живот и удоволствие, било за да спасят галактиката. Резултатите са някакви, но няма начин да се прецени какви са: Всяка преценка трябва да се крепи на критерий, но такъв няма в идеалите на съвременния човек. Дори върховното удоволствие на напиването съдържа в себе си резултата на махмурлука. Къде е удоволствието? И как да го достигнем? Може ли да има надежден път към себереализацията в един свят на ненадеждни причинно-следствени връзки?
Накрая героите се завръщат където са били в началото, но дори не знаят дали да се радват или да плачат. Началото е променено, но не се знае за добро или за зло. Като че ли мъдростта се състои в стоическото приемане на обстоятелствата, но дали наистина? Може и пък да не е. И какъв е отговорът за смисъла на "живота, вселената и всичко останало"?
Отговорът на този въпрос за смисъла присъства в цялата книга: "Четиридесет и две". Ясен и точен, по математически. Проблемът е, че в галактика управлявана от вярата в хаоса той нищо не значи, защото го няма въпросът. А въпросът не може да се намери, защото възможността той да бъде намерен е унищожена в последната минута поради действията на вогоните-бюрократи, действия насочени да внесат повече ред във вселената.
Дори самата структура на книгата е предупреждение сама по себе си. Авторът като че ли показва, че е правил точно това: Максимално хаотично писане, без ред или посока, пък дано излезе нещо съвършено. Нещо е излязло, но не можем да разберем какво е. Такива като Томас Краун му дават оценка "добър 4", но това е защото те имат ясен критерий и вярват в реда, и имат с какво да сравняват. А може ли съвременното общество да даде въобще някаква оценка на книгата? Може ли да даде каквато и да е оценка на каквото и да било?
В същото положение Павел намира атиняните по време на своя престой там. Колкото повече богове, толкова повече набожност; колкото повече хаотични поклонения, приноси и ритуали, толкова по-голяма вероятност има да излезе нещо добро и съвършено за Атина и за атиняните. Докато се стига логично до изречението, което е достойно да бъде на страниците на Пътеводителя: "НА НЕПОЗНАТИЯ БОГ". Върховна набожност? Или върховна самоирония? И двете, вероятно. Но също и искрено предупреждение на някой атински Дъглас Адамс към неговото собствено общество: "Нашата вяра в хаоса ни довежда до абсурда да служим уверено на това, което не познаваме, без да знаем дали му служим добре или зле, и без да имаме критерий дори да преценим резултата от нашето служене".
И Павел не се колебае да вземе това самопризнание, самоирония и предупреждение на тогавашния Дъглас Адамс и да зашлеви във философското лице най-интелектуалния град на древността. Ако невярващите са стигнали до някаква форма на самокритичен реализъм, тя трябва да бъде използвана, за да ги доведе до осъзнаване на тяхното безнадеждно положение.
Ето това трябва и ние да правим с Пътеводителя, и други книги като него. Той е тъпа книга, но може да послужи за умна употреба, както надписът "На непознатия бог" е тъп надпис, но послужи за умна употреба. Стига да се използва от умни християни, а не от преподаватели във ВЕБИ.
Няма да споря с вас, г-н Богоизбраний. Просто споделям.