Причините и поводът за писмото на Уайтфийлд до Уесли изискват някои обяснения. От своето обръщане във вярата през 1735 Уайтфийлд дълбоко осъзнава цялостната извратеност на човека, неговата нужда от новорождение и истината, че Бог и само Бог е Този, Който спасява. Като описва едно преживяване, което става две седмици след неговото повярване, той пише: ?По това време Бог благоволи да просветли душата ми и да ме доведе до познание за Неговата незаслужена благодат. . . .? Подкрепен от своето четене на Писанията, на Реформаторите и на пуританите, Уайтфийлд постепенно осъзнава голямата свързана верига от истини, разкрити в Новия Завет ? избиращата любов на Отца, заместителската жертва на Христос за онези, които Отец Му е дал, и непогрешимото действие на Духа в довеждане до спасение на онези, за които то е било определено. Тези учения на ?безплатната благодат? са били същностната теология на неговото служение от самото начало, и след това теология на движението, което започва от неговото проповядване през 1737.
Когато Уайтфийлд се завръща в Англия в края на 1738, след своето първо посещение в Америка, той открива, че съживлението в Лондон е подкрепено от обръщането и служението на братята Уесли. Те незабавно започват да работят заедно. Чрез проповядването на Уайтфийлд съживлението се разпростира до Бристъл и Западните области през февруари и март 1739, и когато той напуска тази област в началото на април 1739, на Джон Уесли е възложен надзорът върху работата. Но за по-малко от три месеца става явно, че в братята Уесли няма същото доктринално развитие по всички точки, изброени по-горе. Истината е, че докато при своето повярване през май 1738 Джон Уесли възприема евангелските възгледи за греха, вярата и новорождението, той в същото време запазва своите възгледи от преди повярването върху учението за предопределението и обхвата на изкуплението. Тъй като религиозните влияния, които формират Уесли преди неговото повярване, са били англикански, не е изненада, че неговите възгледи остават арминиански, а не ортодоксални.[1] Неговите възгледи по тези точки не са били част от неговото евангелско преживяване, а са били причинени, както Хауъл Харис казва на самия Уесли, ?от предразсъдъците на твоето образование, твоите книги, твоите другари и от остатъците от твоето плътско мислене.?[2]
Първият намек, че тези доктринални разлики могат да доведат до сериозни последствия, се появява в едно писмо на Уайтфийлд към Уесли на 25 юни 1739: ?Чувам, уважаеми господине, че вие се подготвяте да отпечатате проповед относно предопределението. Трудно ми е да мисля за това; какви ще бъдат последствията освен спорове? Ако хората ме попитат за моите възгледи, какво ще правя? Имам важна роля да изпълнявам, дано Бог ми даде способност да постъпя правилно! Мълчанието от двете страни би било най-доброто решение. Вече се носят слухове, че има разцепление между мен и вас. О, сърцето ми е наранено. . . .?[3]
На 2 юли 1739 Уайтфийлд отново пише на Уесли по тази тема, завършвайки своето писмо с друг призив: ?Скъпи, уважаеми господине, ако зачитате по някакъв начин мира в Църквата, задръжте вашата проповед относно предопределението. Но вие сте хвърлил жребий.[4] О, сърцето вътре в тялото ми е като разтопен восък. Дано Господ насочва всички нас! . . .?[5]
Веднага след заминаването на Уайтфийлд от Англия през август 1739 Уесли публикува своята проповед. Озаглавена ?Свободна благодат,? тя претендира, че е основана върху Римляни 8:32, и е била отпечатана като памфлет в 24 страници. Към нея е бил приложен химн от Чарлс Уесли за Универсалното изкупление. Именно тази проповед става причина за отговора на Уайтфийлд. Но е интересно да отбележим, че макар проповедта на Уесли да е публикувана през август 1739, отговорът на Уайтфийлд е с дата 24 декември 1740, и е публикуван едва в началото на 1741. Причините за това забавяне вероятно са следните: (1) От кореспонденцията[6] между Уайтфийлд и Уесли през 1740 се вижда, че Уайтфийлд е желаел да избегне открито разцепление и все още се е надявал, че неговият приятел може да бъде доведен до по-ясно разбиране за истината. Следните изречения са характерни за отношението на Уайтфийлд: ?Как ще пострада делото на нашия общ Господар от повдигане на спорове за конкретни доктринални точки!? . . . ?Заради Христос, нека да няма разцепление между нас? . . . ?Нека да избягваме всякакви спорове. Не ме принуждавайте да проповядвам против вас; по-скоро бих умрял . . .? (2) Очевидно е, че по време на своето второ посещение в Америка Уайтфийлд развива по-категорични възгледи по спорните въпроси. Преди да напусне Англия през 1739, той се задоволява да съветва ?мълчание? по тези доктрини и по онова време те не са били явни в неговото проповядване. През март 1740 той пише на Уесли: ?Предизвиквайте ме както искате, но аз нямам намерение да влизам в спорове с вас по точките, по които се различаваме . . .? Но преди края на годината Уайтфийлд се отказва от своето решение, като явно причината е, че той започва да вижда сериозността на тези въпроси в нова светлина. Затова вече не е можел да мълчи. На 25 септември 1740 той пише на Уесли: ?Каква лекомислена самонадеяност е да викате съвършенство, и все пак да отричате учението за окончателното устояване. Но вие ще се сблъскате с тази, както и с много други нелепости, защото не осъзнавате избора. . . . О, как бих искал да научите завета на благодатта! . . . О, как бих искал да не бъдете така безразсъден и прибързан! Ако продължавате така, почитаеми господине, как бих могъл да работя с вас? Това е невъзможно. Трябва да говоря това, което знам. . . .? На 1 февруари 1741 той казва още: ?Трябва да проповядвам Христовото Благовестие, и аз не мога да направя това без да говоря за избирането. . . .?
Не е трудно да открием причините за по-категоричното отношение на Уайтфийлд. Първо, през 1740 той става близък приятел с такива американски евангелски християни като семейство Тенент и Джонатан Едуардс;[7] чрез тях той несъмнено е бил доведен до по-дълбоко разбиране на пуританската теология и нейното значение за евангелизирането и съживлението. Той също е бил свидетел на изключителното благословение върху тяхното проповядване. Второ, към края на 1740 докладите, които получава от свои приятели като Джон Кеник и Хауъл Харис, правят все по-очевидно, че настояването на братята Уесли върху техните арминиански възгледи създава вреда и разцепления. Памфлетът на Уесли ?хвърля страната в спорове.? Както Харис пише на Уесли: ?Вие оскърбявате Божиите хора с вашата съпротива срещу избиращата любов; и много бедни души вярват на вашата доктрина само защото вие я подкрепяте.? Това е било положение, в което е било задължително Уайтфийлд да заяви своята позиция и да направи нещо, за да спре отклонението от здравото евангелско учение.
Резултатът от завръщането на Уайтфийлд в Англия през март 1741 и от публикуването на неговия отговор към Уесли е неизбежно разцепление. От този момент евангелските сили в съживителното движение са били разделени, и за първи път в британската църковна история се появява фракция на арминиански евангелисти. Поради известността на братята Уесли тази нова форма на евангелска вяра упражнява голямо влияние дори до днес. Съвременната сила на това влияние може да се прецени от начина, по който Джордж Уайтфийлд, заедно със своите велики предшественици, Реформаторите и пуританите, е бил забравен; всъщност, не би било пресилено да кажем, че възгледите на Уайтфийлд, изразени в неговото писмо към Уесли, биха изглеждали доста странни за общоразпространеното днес евангелско християнство.
Някои евангелски автори се опитват да омаловажават разцеплението между Уайтфийлд и Уесли като наричат това ?незначителни разлики.? Създава се впечатлението, че Уайтфийлд изоставя силните си убеждения против арминианството, които е имал през 1741; като доказателство за това се привежда фактът, че през 1742 тяхното лично приятелство бива до известна степен подновено и в крайна сметка Уесли дори проповядва на погребението на Уайтфийлд. Но това е заблудително. Истината е, че Уайтфийлд прави уместно разграничение между разлика във възгледите и разлика в ревността; именно в първия смисъл той се различава от братята Уесли, и тази разлика е такава, че както Тайърман пише, тя ?ги води да строят отделни църкви, да образуват отделни общности, и до края на живота си да следват различни посоки на дейността си . . . пропастта между Уесли и Уайтфийлд е била огромна.?[8] Но макар по този начин тяхното публично сътрудничество да е било сериозно нарушено, неговата лична привързаност към братята Уесли като християни се е запазила до края.[9] В това отношение Уайтфийлд ни дава един полезен урок. Доктриналните разлики между вярващите никога не трябва да водят до лично противопоставяне. На заблудата трябва да се противим дори когато се поддържа от други членове на Христос, но ако тази съпротива не може да съществува заедно с истинска любов към всички светии и копнеж за тяхното духовно преуспяване, тогава тя не прославя Бога, нито насърчава назидаването на Църквата.
Бележки
[1] Твърдението на д-р Х. Б. Уъркман е забележително: ?Уайтфийлд е свързвал Евангелското движение с пуританството; Уесли го е свързвал с Лод, защото Лод е бил един от основателите на арминианското движение.? [The Methodist Times, in the issue commemorating the bicentenary of Whitefield?s birth, December, 1914.][2] The Life and Times of John Wesley. L. Tyerman, vol. 1, p. 315.
[3] Ibid., p. 277.
[4] Практиката на Уесли по онова време е била да решава въпросите относно водителството чрез хвърляне на жребий.
[5] Ibid., p. 313.
[6] Тайърман дава дълги откъси от тази кореспонденция, следващите цитати могат да се намерят на страници 313-322.
[7] Коментарът на Тайърман относно този факт е интересен [Ibid., p. 312, и Life of Whitefield, vol. 1, pp. 274-75], но Тайърман трябва да бъде четен с предпазливост относно теологията на Уайтфийлд. Той очевидно си противоречи когато казва: ?Уайтфийлд е бил силно разгневен, и затова пише своя памфлет в отговор на Уесли,? защото на друго място казва, ?духът на това писмо е прекрасен?! [Сравни Life of Whitefield, vol. 1, p. 471 с неговата Life of Wesley, vol. 1, p. 351.]
[8] Life of Wesley, vol. 1, pp. 351-352.
[9] Това не е било лесно, ако си припомним какви оскърбления Уайтфийлд понася от Джон Уесли. Когато напуска Англия през 1739, Уайтфийлд е водач на съживлението; когато се завръща през 1741, той открива, че е изместен и че Уесли организира движението около самия себе си. По-късно той е имал причина да напише: ?Бях изместен, презрян, остро критикуван, оклеветен, осъден и отделен от моите най-близки, най-скъпи приятели? (Works of George Whitefield, edited by Gillies, vol. 2, p. 466). Но Уайтфийлд е бил твърде велик, за да се бори за лично превъзходство. Именно от това време започва да разпространява легендата за ?Англия преди и след Уесли.?