Свобода във взаимоотношенията

Нека започнем от самото начало. Бог, три в едно ? Бащата, Синът Месията и Святият Дух. Бог поради огромната Си любов създава човека. Любов все още неразбрана, възпявана век след век и все така необятна и дълбока, сравнявана по сила със смъртта (Песен на песните 8:6). Нуждата, която Творецът суверенно е положил във всяко човешко сърце. Но още там в прекрасната градина, плод на любящото сърце на Бога, човекът загуби един от най-скъпоценните дарове на своя Създател ? способността да обича. Един от най-важните инструменти даден в ръцете на човека бе изгубен, това което можеше да го свързва със самия себе си, с Бога, със себеподобните и с останалата част от творението. Тези четири основни връзки, осигуряващи на човека стабилност, душевна и физическа рухнаха. С една дума, човек загуби способността да обича, да дава любов така както Бог я бе дал на него. Създадения от кал в чиито ноздри бе вдъхнато жизнено дихание, частица от Вечния, бе изгубен. Той обрече себе си на едно дълго лутане, на едно къде съзнателно, къде несъзнателно търсене на обратният път. Това, което Бог бе дал, бе потъпкано и изхвърлено чрез непокорство и неверие ? любовта. И както Павел казва: ?Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта? Благодаря на Бога чрез Исус Христос, нашия Господ!? (Римляни 7:24-25). Бог бе промислил изходен път за изгубените. Той бе този, който слезе в градината и викаше: ?Къде си??. Въпрос, който продължава да ехти през вековете със същата сила, докато Единородният Син не се върне за една славна Невяста, силна като войска в края на времената.

Това, което днес имаме е една Невяста, която по никакъв начин не можем да наречем славна. За нито един наричащ себе си християнин не му е чужд призива да се обичаме един друг, призив, който чуваме редовно в залите, от амвоните, от устата на пастирите и проповедниците. Учим се, слушаме и пак слушаме. От една страна лидерите зад амвоните са доволни, че са направили една вдъхновяваща и просълзяваща проповед (реч), от друга страна ?миряните? са доволни получили новата доза, поддържаща ги до следващия път и гарантираща им липсата на наркотичния глад. Това можем да наречем взаимозависимост, чийто краен продукт не е ?горивото?, което е необходимо на църквата да стане силна като войска. Какво липсва в цялото уравнение? Липсва така необходимата ?learning environment? (подходящата среда за обучение). Нека видим какво правеше Исус:

Тогава Исус ходеше по цялата Галилея, и поучаваше в синагогите им, и проповядваше благовестието на царството, като изцеляваше всякаква болест и всякаква немощ между людете. (Мат. 4:23)

А веднъж, когато народът Го притискаше да слуша Божието слово, Той стоеше при Генисаретското езеро. (Лука 5:1)

И като вървяха по пътя, Той влезе в едно село; и някоя си жена на име Марта Го прие у дома си. (Лука 10:38)

Исус като дойде на това място, погледна нагоре и му рече: Закхее, слез, скоро, защото днес трябва да престоя у дома ти. (Лука 19:5)

И когато бе седнал на трапезата в къщата, ето, мнозина бирници и грешници дойдоха и насядаха с Исуса и с учениците Му. (Мат. 9:10)

И в кой да било град или село, като влезете, разпитвайте кой в него е достоен, и там оставайте докле си отидете. А като влизате в дома, поздравявайте го. И ако домът бъде достоен, нека дойде на него вашият мир; но ако не бъде достоен, мирът ви нека се върне към вас. И ако някой не ви приеме, нито послуша думите ви, когато излезете от дома му, или от онзи град, отърсете праха от нозете си. (Мат. 10:11-14)

А когато Исус беше във Витания, в къщата на прокажения Симон,?(Мат. 26:6)

И когато Исус седеше на трапезата в къщата му, заедно с Него и учениците Му, насядаха и много бирници и грешници; защото бяха мнозина и отиваха подир Него. (Марк 2:15)

От няколкото цитирани стиха се вижда, че освен по синагогите, Исус по-често отсядаше в домовете, тези на учениците си или на други хора. Тук не искам да кажа, че мястото е най-важното, а само проследявам начина, по който Той изграждаше една атмосфера, в която Неговите ученици можеха да бъдат обучени. Искам да подчертая, че Исус не обучаваше мнозинствата, а учениците Си, които избра. Обучаваше ги как да посрещат нуждите на тези мнозинствата и в същото това време как да ходят в любов един към друг. Много често се случваше когато Господ поучаваше да бъде прекъснат от въпрос на слушател или от някой в нужда. Всеки се чувстваше свободен да каже това, което мисли и чувства. Нямаше нищо в държанието на Исус, което да кара околните да се чувстват виновни (не в смисъл за грях). Но днес църквата се е превърнала в изящно подреден музей за живота на пещерните хора, в чиито зали има окачени табели показващи по какъв път трябва да премине посетителя за да види всичко без да се отклонява, без да говори високо и т.н. и не на последно място може да се каже, че всичко е обвито в паяжини, наподобявайки гробницата на Тутанкамон. Това от което ние се нуждаем е атмосфера, среда, в която църквата да расте в любов и сила.

Едно важно правило, което виждам в живота на Исус и от личен опит е: да оставим хората около нас (вярващи и невярващи) да се чувстват свободни в нашето присъствие. Това, което днес църквата представя и произвежда води единствено до нейното самоунищожение ? големи, масови събрания, симулиращи дейност евангелизации с изключително малко плод и за нещастие този плод е малотраен, което означава, че малко след неговото придобиване той не е вече полезен. Ходенето в любов започва от семейството, а Божия Дом е точно такова семейство, в което ние трябва да се държим така, че да стимулираме и предизвикваме хората около нас да бъдат искрени с отворени сърца. Главна роля за това има личния пример. Нашия Господ, докато беше тук на земята сред учените си, създаде и поддържаше една атмосфера, в която всеки можеше да бъде себе си, а не да представя образа изискван от религиозните предразсъдъци, от всеобщо приетия идел за образцов служител и ?мирянин?. Имидж който е единствено за времето на ?богослуженията?, след което средностатистическия мирянин, вечният клакьор напуска озвучената, най-често с успокояващи съвестта американски ?дарения? зала, се отпуска в близкото кафене с приятели ако има такива. Защо? Може ли той, мирянинът да каже какво мисли, чувства в стерилната обстановка и атмосфера на залите от тип амвон-пейки?! Отговорът е ?НЕ?. От тук естествено аналогично следва, че църквата днес се е превърнала в училище, което обучава своите възпитаници, които никога не завършват, не се дипломират и следователно не могат да дадат на народите, на света това, което Бог е поставил в сърцата им. Проповеди, приказки ? много, ухилени до ушите служители, по подобие на книжле в християнска библиотека от 200 страници с полезна информация само един абзац, от чиято последната корица ни гледа изкуствено усмихнат ?служител?, също много, но взаимоотношенията, топлата и уютна приятелска атмосфера липсва.

Тази лудост трябва да спре!!! Време е да влезе в действие, това което Исус каза: ?бъдете верни в малкото, за да бъдете поставени на повече?. И точно от атмосферата на един дом, на малки групи събиращи се да споделят живота си в постоянното присъствие на Своя Господ ще се появят верни приятели, ще започнат да се изграждат истинските съработници на Исус, Неговите приятели. Едно от основните неща е ние да се научим да позволяваме и предразполагаме тези около нас да се чувстват свободни, свободни от задушаващата фарисейска примка, свободни да споделят сърцето си и живота си, виждайки това вече в нас. Това според мен е изкуството да общуваш. Свободата в нашите взаимоотношения е възможна единствено при наличието на любов, смирение и искрено сърце към Бог, към тези около на и към самите себе си. Загубената любов в едемската градина не може да расте в клетка, не може да я даваме на другите през оградата. Нека да не спираме да търсим истината, а като я ?напипаме? да продължаваме още по-надълбоко в нея.

Публикувано на 15.07.2003 06:07:58 от daneff

< назад към всички статии