"В сърцето на човека има неродени пространства,
и именно там прониква болката, за да ги създаде."
Греъм Грийн
"Ето, очистих те, но не като сребро;
Изпитах те в пещта на скръбта."
Ис. 48:10
"Бой, който наранява, и удари, които стигат
до най-вътрешните части на тялото,
очистват злото."
Пр. 20:30
Болката е гласът на Бога в нас. Често ние не го разпознаваме, бунтуваме се, закоравяваме срещу него от страх. Не смеем да му се поддадем, защото страхът от болката е присъщ на земното ни същество; но докато се водим от страха, сме земни, плътски, ?първосигнални?. Ако останем такива, ние не можем да влезем в духовното, съгласни с думите на Сатана, че ?все що има човек ще го даде за живота си? (Иов 2:4), противни на думите на Исус: ?Не се безпокойте за живота си? който изгуби живота си заради Мене, ще го намери.? (Мт. 6:25; 10:39)
Да пораснем означава, освен други неща, и да се научим да познаваме и разговаряме с гласа на болката и страха. Да се научим да я отнасяме при Бога, а не да се отвръщаме от него, безпокоейки се, да бягаме от нея, да я отричаме, пренебрегваме, подценяваме или затваряме в себе си. Болката, предадена и споделена с Бога, се превръща в ново място за духа; болката, от която сме избягали, за която сме запушили ушите си, и на която се съпротивяваме, се превръща в нова крепост срещу духа. ?А той й каза: Ти говориш както говори една от безумните жени. Що! доброто ли ще приемаме от Бога, и да не приемаме и злото? Във всичко това Иов не съгреши с устните си.? (Иов 2:10)
Подтискането и страхът от болката е първата крачка към лицемерието. Давид беше човекът, пример за открито сърце пред Бога. Той не се преструваше на силен, когато беше слаб; не се опитваше да се представи победител, когато беше победен. За него нямаше срам, от който да бяга пред хората, при положение, че не бяга от него пред Бога; той не се съпротивяваше на болката, причинена от ръката на Бога (2 Царе 16:10-12). Ако не можем да признаем слабостта и болката си пред Бог и хората, няма да можем да сме открити за нищо друго и, най-лошото, ще останем загадка за самите себе си. Мъдростта и проницателността са неразривно свързани с проумяването на гласа на болката и вслушването в него. Разликата между мъдрия и безумния е, че единият се вслушва в болката, а другия ? не.
"Преди да бях наскърбен аз заблуждавах; но сега държа Твоето слово." (Пс. 119:67)
"Ако и с черясло сгрухаш безумния в кутел между грухано жито,
Пак безумието му няма да се отдели от него." (Пр. 27:22)
"По-полезна е печалта от смеха;
Защото от натъжеността на лицето сърцето се развеселява.
Сърцето на мъдрите е в дома на жалеене;
А сърцето на безумните е в дома на веселие." (Екл. 7:3,4)
Всеки растеж е свързан с болка; всяка криза е индикация за нова възможност за растеж ? тя може да се осъществи, ако кризата се изживее. Още от поникващите зъбки, през ожулените колене, наскърбената юношеска гордост и съкрушеното сърце, болката съпъства всяко израстване и колкото повече зрялост има в личноста, толкова повече болката се превръща в място за среща с Бога.
"Защото не щеш да Ти принеса жертва;
Всеизгаряния не Ти са угодни.
Жертви на Бога са дух съкрушен;
Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш." (Пс. 51:16)
Способността ни да се справяме с болката определя способността ни да обичаме. Зрялостта на сърцето се определя от капацитета му да понася и разбира болката. Възрастта на човека се определя не от това, колко години е живял, а какво е преживяло сърцето му. Често има хора, които някак успяват да преминат през живота, недокоснати от него, непреживяли мъките си. Те остават завинаги деца, неспособни да изграждат себе си и другите; неспособни на отговорностите и радостите, свързани с любовта. Има пък деца, които, живяли в тежки условия, израстват по-зрели, проницателни и способни да се справят и грижат да другите, отколкото някои от връстниците си, имали безпроблемно, безоблачно детство. Ако оставиш скърбите ти да отминат сърцето ти недокоснато, ти си ги пропилял. Ти си пропуснал шансовете си да срещнеш Бога на ?високото място?, където Той обитава, за да получиш от Него истинския живот, ?съживяването на духа?.
"Аз обитавам на високо и свето място,
Още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух,
За да съживявам духа на смирените,
И да съживявам сърцето на съкрушилите се." (Ис. 57:15)
Мястото, в което Бог съживява ?отгоре?, ?отвисоко? човешкия дух, е мястото на съкрушаване и смирение ? мястото на призната болка. Именно тази болка е нещото, което прониква отвъд плътското и чисто душевното, и което ?ражда едно неродено преди пространство в сърцето на човека?, обитанието на Духа ? съживения човешки дух.
"Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре {Или: Изново.}, не може да види Божието царство." (И-н 3:3)
Когато е споделена с Бога и готова на съкрушаване и покаяние, болката е спасителна (2Кор. 7:10) и носи живот. Когато болката, слабостта, страданието е признато, то е окъпано в божията благодат и се превръща в източника на истинската духовна сила ? ?защото когато съм немощен, тогава съм силен.? (2Кор. 12:10) Мястото на скръбта често е мястото на славата.
"[Ние сме] наследници на Бога, и сънаследници с Христа, та, ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него? сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие към нас." (Рим. 8:17,18)
Точно както във физическото тяло, болката в сърцето е благословение. Тя е привилегия. Тя служи, за да сигнализира за някакъв проблем. Тя е глас, който недвусмислено и непогрешимо индикира реалността за нас, за състоянието ни; глас, без който понякога не бихме разбрали, колко сериозно нещо не е наред. Истината е и безмилостна; тя често боли и слага пръст в раната. Какво правим, като чуем гласът й? Какво правим с истината е въпрос, равностоен на това какво правим с болката. Да бягаш от болката е равностойно на това, да бягаш от истината. Исус възприе скръбта, през която Бог искаше да премине, като ?отваряне на ухото? му и се ?предаде? на нея. Не можеш да се бориш с истината и поуката или да бягаш с нея ? трябва да се предадеш и да търсиш да разпознаеш къде е гласът на Бога в нея.
"Господ Иеова ми отвори ухото;
И аз не се разбунтувах,
Нито се обърнах назад.
Гърба си дадох на биене,
И бузите си на скубачите на косми;
Не скрих лицето си от безчестие и заплювания."
(Ис. 50:5,6)
"Предай сърцето си на поука и ушите си към думи на знание. Който увеличава знание увеличава и печал." (Пр. 23:12, Екл. 1:18)
Истината е безмилостна, но Духът е милостив ? Той утешава сърцето, което слуша истината. Не можем да чуем Исус (истината), без да отидем при Духа (утешителят). Затова беше толкова добре именно Утешителят ?да ни напомня всичко, което Исус каза?. Болката, срещу която се бунтуваме, която отричаме или подтискаме, остава несподелена и непредадена на Бога, без утеха, и раната, която я е причинила, е без лек, ненамазана с мехлема на помазанието и Духа. Тя остава ?светска? и ?докарва смърт? (2Кор. 7:10).
"Защо да бъдете още бити, че се бунтувате повече и повече?
Вече всяка глава е болна и всяко сърце изнемощяло;
От стъпалото на ногата дори до главата няма в някое тяло здраво място.
Но струпеи, и посинения, и гноясали рани.
Които не са изстискани, нито превързани,
Нито омекчени с масло." (Ис. 1:5,6)
Истината, казана без благодатта и любовта на Духа, вместо да носи изграждане и свобода, може само да руши и събаря поради това, че причинява болка, без да осигури утеха. Благодатта е като подправка, която помага залъкът на истината да бъде преглътнат.
"Но знанието възгордява, а любовта назидава. (1Кор. 8:1)
И ако зная всички тайни и всяко знание, а любов нямам, нищо не съм." (1Кор. 13:2)
"Това, което говорите, да бъде винаги с благодат, подправено със сол." (Кол. 4:6)
"? но, говорейки истината в любов, да пораснем по всичко в ? Христос." (Еф. 4:15)
Нашите скърби не са напразни, ако са получили утехата на Бога. Утехата на Бога е чудото в нас, което води до зрялост, здраве, равновесие и сила във вътрешния ни свят. Способността на Бог да служи чрез нас не може да надхвърли степента, в която Той е послужил на нас. Утехата, която можем да дадем на другите, не може да надхвърли утехата, за която самите ние сме прибегнали под крилете на Святия дух и която самите ние сме Му позволили да ни даде.
"Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме тия, които се намират в каквато и да била скръб, с утехата, с която и ние се утешаваме от Бога." (2Кор. 1:4)
"Понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага." (Евр. 2:17,18)
Страданието на Исус беше гласът на Бог към него, отварящ ушите му, за да го научи как да помага на уморения:
"Господ Иеова ми даде език на учените,
За да зная как да помогна с дума на уморения;
Всяка заран Той събужда,
Събужда ухото ми,
За да слушам като учащите се.
Господ Иеова ми отвори ухото;
И аз не се разбунтувах,
Нито се обърнах назад.
Гърба си дадох на биене,
И бузите си на скубачите на косми;
Не скрих лицето си от безчестие и заплювания."
(Ис. 50:4-6)
Какво правим с нашите скърби? Оставяме ли ги да ни съкрушат, смирят и доведат до пречистващата от злото утеха и покаяние, идващи от Бога? Поддаваме ли се на болката, за да й позволим да бъде изцелена и да носи изцеление? Или пропиляваме скръбта си като я пренебрегваме, игнорираме и й се противопоставяме, така че, независимо от тежестта си, тя да не остави никакви следи в нас; така че с нашето упорство да си тръгнем от живота точно толкова корави, нечувствителни и неспособни на любов, колкото сме могли да се направим в най-лошия случай? Изборът е в ръцете ни.