Веднъж, молейки се за България, видях шише с тапа отгоре, в което имаше навит свитък хартия, изписан от двете страни. В шишето имаше прозрачна течност, която стигаше до малко по-малко от една трета от свитъка (бутилката).
Разбрах, че течността, това са сълзите на светиите, молещи се за България, а свитъкът бяха скърбите на България от време оно. Свитъкът беше изписан и от двете страни ? нямаше повече какво да се изстрада, не бяха останали неизстрадани скърби, но сълзите покриваха само по-малко от 1/3 от него. Бог каза, че когато сълзите покрият напълно целия свитък, тогава ще се прояви напълно божията любов към България. Шишето беше затворено с тапа, защото всяка сълза на молитва на светия през вековете и всяка скръб бяха запечатани, Бог ги събираше и не ги забравяше. (Пс 56:8 )
Защо понякога трябва да се молим много пъти за един човек и една молитва не свършва работа? Защо Елисей трябваше няколко пъти да се моли за момчето на вдовицата ? не го ли чуваше Бог от един път? Защо Нееман трябваше седем пъти да се потопи в реката ? не му ли стигаше един път?
В книгата си ?Ходатайствената молитва? Дъч Шийтс разказва за изцелението на една жена, изпаднала в кома, с тежки поражения на мозъчната кора и атрофия на мускулите. Той се молил и я посещавал редовно без да настъпи никаква промяна в състоянието й ? нито влошаване, нито подобряване. След една година посещения и молитви, той внезапно получил новини за сериозно влошаване на жизнените показатели, което означавало неизбежна смърт. Той скочил в колата, отишъл в болницата и пак се молил през сълзи ?Този път нищо не може да ни спре да получим нашето чудо!?. След три дни жената се изправила в леглото и в пълно съзнание и здраве казала ?Слава на Бога!?
Целта на повторението е акумулиране (натрупване), усвояване и растеж. Повторението е необходимо за всичко, което се учи и в което има израстване. Любовта, съчувствието, вярата не са неща, които придобиваме еднократно и автоматично в момента на раждането си. Напротив, именно това са нещата, които усвояваме, учим и в които растем цял живот, и този процес води до зрялост. Не всички са еднакви, но всички растат ? който не расте, деградира. Ходатайството също е умение, в което растем в зависимост от това колко обичаме и колко вярваме. За да постигне целта си, ходатайството трябва да бъде адекватно на състоянието на този, за когото се ходатайства. Ходатайството на Исус премина отвъд сълзите, страданието, умората. То измина целия път на житейски страдания и обрати, докато стигна до смърт ? за да бъде адекватно на тежестта на нашето състояние ? духовна смърт. Не всяка любов или близост например пък може да завърши с брак - за да стане това, дълбочината на близостта трябва да е адекватна на дълбочината на промените, проблемите и множеството години, които един брак ще донесе. За да успокои болката, големината на съчувствието трябва да е адекватно на големината на болката на този, към когото се проявява.
Способността да проявяваме съчувствие е способност на сърцето, която може да расте. Тази способност определя границите на способността ни да вярваме ? защото вярата действа чрез любов. (Гал 5:6) Няма молитва на вяра за друг без любов и състрадание. Призивът на Павел за назидание (растеж) в любовта дълго е останал неразбран. Църквата дълго се е ?назидавала? единствено в ?знание?, забравяйки, че само по себе си то НЕ назидава, а издува (възгордява). Това, което знанието и истината правят, е, че освобождават; а веднъж освободен, човек вече може да расте - и това не става отново чрез истината. Освобождението цели даване на възможност за растеж. Растежът за духа е точно толкова естествен, желан и здравословен, колкото е растежът за едно дете. Идеята за изграждане, растеж на вътрешния човек е свързана с растеж на неща като любов, търпение, милост (или състрадание) ? плодовете на Духа. Растеж в способността ми да проявявам съчувствие, да не се раздразнявам... Истината ме освобождава, за да мога да започна да обичам, да вярвам - да раста и живея; след това отново истината ме освобождава и аз отново продължавам да раста и да се уча да живея пълноценно ? с душа, дух и тяло. За съжаление голяма част от любовта е била зачеркната от войните на ?духовното християнство?, заклеймили като ?душевна? (което за тях е странно еквивалентно на плътска) проявата на всякакви чувства. Без чувства те са се превърнали в сухи идеолози на поредната доктринална война и неподбираща аудитория и пространство пропаганда, проповядваща умствена любов, съ-чувствие без чувства, любов без огън, съкрушаване без безнадеждност, сила без слабост и възпитаваща усилено вкоравяване на мазолестите сърца, вече оставени веднъж безчувствени от месомелачката на един живот в свят без Бога.
Един начин за назидание на вътрешния човек е молитвата на езици. Ходатайствайки за някого на езици, оставяйки Святия Дух да се моли чрез нас, ние му позволяваме да ни поведе в преживяването на онова съчувствие, вяра и любов, с които той мисли за този човек. Молитвата на езици не е предназначена за ума (? ?умът ми не дава плод?), а за сърцето (?духът ми се моли?). Тя не е празно дърдорене, НО САМО АКО позволим на Святия Дух да се моли със Своята любов чрез нас, оставили думата и инициативата на него; ако се оставим Той да задвижи струни в нас, свързани със съчувствието, вярата, любовта ? с ПРЕЖИВЯВАНЕ чрез сърце на нещата на духа; с преживяване на онова бълбукане и извиране на живи води от утробата ни, за което говори Исус в Йоан (7:38). Иначе то, както всяка друга дарба се превръща в кимвал що дрънка и мед що звънти. Ако сърцето ни е неспособно да поеме на един път мярката съчувствие и любов, която е адекватна на състоянието на даден човек, ние просто, спокойно и систематично трябва да продължим да се молим толкова пъти, колкото ще позволят на вярата, съчувствието или любовта ни да пораснат дотолкова, че да донесат промяна. Бог няма нужда от хора, които постоянно се чудят каква е волята му, а такива, които да положат усилията, необходими да я доведат до осъществяване.
Въпросът не е дали Бог иска да благославя; въпросът е дали има някой на земята, сред хората, който му партнира, който да пожелае волята му и да застане, стои за нея, като разшири сърцето си, мисленето, чувствата, волята си, за да я побере, осмисли, разбере и приеме. Без това той не може да я пожелае? ?Небесата са Господни небеса, а земята Той е дал на човешките синове.? (Пс 115:16) На небето волята на Бог е необсъдима ? там неизменно и неоспоримо става каквото Той иска. Земята обаче ? за земята Исус каза да се молим така ?Да бъде волята ти, както е на небесата, така и на Земята.? Исус каза ?ВИЕ се молете за Божията воля на Земята?. Божията воля, колкото и ясна да е, няма да настане на Земята просто така, от само себе си, само защото Бог е бог. Земята е наша, не на боговете; тук ние сме съработниците, сърцето и стожерите на Бог в осъществяването на волята му, без които това няма да е възможно. Неговата любов ще достигне до хората толкова, колкото ги достига чрез нас; неговата любов ще достигне хората толкова, колкото е достигнала нас; неговата любов ще се изяви толкова, колкото сме способни да я приемем и преживеем в сърцата си. НИЕ сме храма на Бог (1Кор. 3:17) на земята ? колкото хора побира храма (т.е. сърцата ни) толкова хора ще влязат в него и ще срещнат Бог? Нашите сърца са мястото за среща с Бог в Новия завет. Ясно е, че Бог иска да изцелява, възстановява и води ? има ли обаче хора, които да положат усилия в молитва с постоянство, покорство и посвещение сърцата им да пораснат и омекнат дотолкова, че да започнат да съчувстват и обичат толкова, колкото болните, изоставените и обърканите страдат? Когато Исус възкреси Лазар, той първо се разплака. Едва след това той каза ?Боже, повече няма нужда от молитва?. Няма молитва на вяра без любов ? вярата действа чрез любов.
Любовта, а следователно и покорството и посвещението не стават по заповед. Сърцето, за разлика от ума, не откликва на заповеди. То функционира чрез взаимоотношение, близост и общуване с Бог и приятели, от които получава духовни неща ? доверие, нежност, близост, мир, вяра, любов, търпение, радост. Чрез тези неща то расте (това е храната му) и на такива неща откликва. Посвещението и покорството не могат да бъдат изтръгнати от човешкото сърце с дисциплина или амбиция - те идват с растежа на сърцето, изпълвано и напоявано с присъствието на духа и общение с неговите плодове на мир, радост, любов (чрез хората и Бог) и освобождавано с познание на истината толкова, колкото е било нужно. Всичко друго е самонавиване, суеверие, чиста военщина, амбиция или глупост, граничещи с лудост. Колко пъти ?пламенните?, ревностни войни на ?духа? са се разплаквали при вида на безпомощен или онеправдан човек, освен в случаите когато този човек са били самите те? Колко пъти са се натъжавали от несправедливост? (любовта не се радва на неправдата?) Колко пъти ние самите сме се трогвали дотолкова, че да се задвижим да направим нещо за някого извън нашето пряко обкръжение. ?Бог толкова ОБИКНА света, че прати своя единороден син??
Веднъж, молейки се в група за хора, чиито души Бог да изцели и да събере в кошарата си, видях как всички ние плачехме и сълзите ни се сливаха в една река. Тя потече надалеч, докато напусна мястото, където обитавахме ние, и започна да навлиза в много далечна, суха, напукана, прашна и пуста земя. След дълго пътуване тя стигна до едни изнемощели, прежаднели и прегладнели лутащи се в прашната пустош хора, които диво се нахвърлиха по корем върху потока от сълзи и жадно пиха. Водата ги посъживи и те, като видяха, че по-нагоре потокът е по-силен, тръгнаха по посока към извора. Малко по-надолу в обратната по посока (на течението), пустошта свършваше в черна, бездънна пропаст, в чието дъно гореше алчен за души огън. Разбрах, че това, което щеше да упъти хората към Бога и кошарата му, да ги напои и да ги нахрани, бяха нашите сълзи от любов, или, с други думи, нашето съчувствие. Т.е. пътищата към Бог са в нашите сърца. (Пс 84:5)
Молитвата не е борба, изпълнена с драматизъм и героическо себеотрицание. Тя е съзнателно партниране на Бог в желанието му да благослови всичко, което се характеризира с мир, постоянство и взаимодействие. Волята на Бога, любовта му към творението е ясна; въпросът е тя да срещне партньори на земята, които я приемат, желаят, вярват и отстояват, за да се осъществи на земята така, както е на небето.
? и направил си ги на нашия Бог царство и свещеници; и ТЕ царуват на земята. (Отк. 5:10)