Публикувам този материал с надеждата че той ще бъде за четящия същата тежина на слава, просветление и съграждане, както беше за мен.
За съжаление при копиране на текста във форума се губят италик наблаганията на автора, които са важни за схващане на ударенията които автора слага върху отделни свои думи и изказвания, който желае може да издърпа форматирания текст от ТУК
Същността на апостолския характер
Не знам друга дума, която трябва да е по-жива в нашето съзнание от думата апостолски. Тя е дума, която казва всичко относно естеството и характера на църквата, и всичко, което Бог очаква от нея и възнамерява за нея. Както и всички други велики библейски думи, ние няма да намерим дефинициите им като отворим речника. Това е дума, която ние се нуждаем да обхванем и да бъдем обхванати от нея. Това е дума, която е изпаднала в неупотреба и трябва да бъде възстановена, и това възстановяване няма да ни струва евтино ? но си струва всичко.
Нищо, което има вечни последствия или незабавна стойност, може да бъде постигнато независимо от нея. Имам може би съвсем крехко търпение към онова, което се нарича пара-църковни служения и което закопава нещата, които са били възкресени в нашето поколение поради липсата на църква от този вид. Дори в най-добрия случай те са някакво Божие временно решение. Неговите истински дела обаче, трябва да се излъчат от истинска църква, от църква от един определен вид, който беше разкрит в църквата в Антиохия (Деяния 13 гл.). Бог е ревнив относно думата апостолски. Господ обозначава Себе си като ?Първосвещеника и Апостола? на нашата изповед. Ако църквата е съградена върху основата на апостолите и пророците, то тогава ние се нуждаем да съответстваме на дълбочините на значението на тази дума, за да можем да бъдем част от онова, което съставлява и определя апостолските неща, които правят църквата да бъде Църквата.
Коренът на гръцката дума за ?апостолски? е ?апостолос? и означава ?изпратен.? Онова, което не е изпратено от Бога, не може да извърши намеренията на Бога, и онова, което Той изпраща, Той изпълва със сила, и сега ние ще изследваме анатомията на изпращането чрез случката на упълномощаването и изпращането на Моисей из сред горящия храст. Това изпащане от Бога е извън времето по отношение на всички дълбоки принципи на Бога, които са свързани с изпращането, и следователно с онова, което е свързано с апостолското.
"А Моисей пасеше овцете на тъста си Иотора, мадиамския жрец; и като докара овцете в задната страна на пустинята, дойде на Божията планина Хорив.
И ангел Господен му се яви в огнен пламък изсред една къпина; и Моисей погледна, и ето къпината гореше в огън, а къпината не изгаряше.
И Моисей си рече: Да свърна и да прегледам това велико явление, защо къпината не изгаря.
А като видя Господ, че свърна да прегледа, Бог го извика изсред къпината и рече: Моисее, Моисее! И той каза: Ето ме.
И рече: Да се не приближиш тука; изуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е света земя.
Рече още: Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков, и Бог Яковов. А Моисей затули лицето си, защото се боеше да погледне към Бога.
И рече Господ: Наистина видях страданието на людете Ми, които са в Египет, и чух вика им поради настойниците им; защото познах неволите им.
И слязох, за да ги избавя от ръката на египтяните, и да ги заведа от оная земя, в земя добра и пространна, в земя гдето текат мляко и мед, в земята на ханаанците, хетейците, аморейците, ферезейците, евейците и евусейците.
И сега, ето, вика на израилтяните стигна до Мене; още видях и притеснението, с което ги притесняват египтяните.
Ела, прочее, сега, и ще те изпратя при Фараона, за да изведеш людете Ми израилтяните из Египет.
А Моисей рече на Бога: Кой съм аз та да ида при Фараона, и да изведа израилтяните из Египет?
Рече му Бог: Аз непременно ще бъда с тебе, и ето ти знака, че Аз те изпратих; когато изведеш людете из Египет, ще послужите на Бога на тая планина.
А Моисей рече на Бога: Ето, когато отида при израилтяните и им река: Бог на бащите ви ме изпрати при вас, и те ми кажат: Как Му е името? що да им кажа?
И Бог рече на Моисея: Аз съм Оня, Който съм. Рече още: Така ще кажеш на израилтяните, Оня, Който съм, ме изпрати при вас.
При това, Бог рече още на Моисея: Така ще кажеш на израилтяните: Господ, Бог на бащите ви, Бог Авраамов, Бог Исааков, и Бог Яковов, ме изпрати при вас. Това е Името Ми до века, и това е Името Ми из род в род." Изход 3:1-15
Думата изпратен е употребена пет пъти. Тук има някои принципи, които имат вечна валидност и постоянно приложение, давайки ни прозрение в това какъв е онзи, когото Бог изпраща. Например, защо това се случи именно там където се случи на задния край (западната страна) на пустинята, и защо това трябваше да бъде предхождано от четиридесет години на подготовка в пустинята Защо Бог чакаше Моисей да се обърне и да погледне преди Бог да го повика? Какво щеше да стане ако той не беше се обърнал? Когато Бог видя че Моисей се обърна да погледне, единствено тогава Той го призова изсред горящия храст. Това обръщане да погледне е кардиналната и критична точка на обръщане. Толкова много беше поставено в зависимост от един единствен момент на покорство, един единствен момент на свободно избрано действие, което не можеше да бъде извършено по принуда. Бог не каза на Моисей да се обърне и да погледне в страни, но критично важното нещо беше вътре в самия човек, и ако Бог не открие това нещо в нас, то ние ще трябва да забравим за какъвто и да е било вид на апостолско поръчение, изпращане или вършене.
Дали има някакъв паралел между изпращането на Павел и изпращането на Моисей? Те бяха двамата големи майстори-строители, двамата ключови мъже за намеренията на Бога да изведе хора из робство и да ги заведе в земя в която текат мляко и мед. Не е достатъчно да избавиш из но и да доведеш във. И не става въпрос само за извеждане на хора от Египет, но също и за една конфронтация с Фараона до краен предел. И това беше същия Моисей, който четиридесет години по-рано се опитваше по своя инициатива да стори ?добро? на народа си. Но резултатът от това беше, че един египтянин беше убит, набързо погребан в пясъка, и Моисей трябваше да бяга в пустинята. Четиридесет години по-късно дойде времето на сблъсъка, и на истинското изпълнение на призванието му.
До каква степен, прочие, трябва провал да предхожда истинското реализиране на нечие призвание? Така беше при Павел и Моисей, така трябва да е и с нас. Готови ли сме за унижението на провала, допуснат и предизвикан от Самия Бог, независимо от на-добрите ни намерения? Защото само из развалините и смъртта на този провал, и на съкрушаването, което идва от него, може да бъде оформен човека, когото Бог е готов да прати. Може ли по друг начин да бъде оформен човек? Има нещо относно провала , особено когато е роден от най-добрите ни намерения да служим на Бога, което извършва дълбока работа в човешката душа, както нищо друго не би могло. Самият факт, че ние не сме преживяли провал е доказателство, че нито сме търсили, нито имаме апостолски намерения. Ние просто страхливо сме го карали на принципа ?стой си на топло.? Ние сме избягвали унижението на провала и по-скоро сме се мъчили да ?минем между капките.?
Имаше една широта в душата, която може да се види както в Павел така и в Моисей, и именно тази широта търсеше да бъде запълнена , понеже беше родена от копнежа на сърцето по Бога. Когато Бог намери човек като това, дори и живеещ в самозаблуда, то има повече надежда за един такъв, отколкото за онези, които претендират, че са Негови приятели, но нямат този копнеж, а по-скоро биха се влачили по течението, и чиито животи са помрачени и посредствени за Бога. Петър преживя мрачен провал, но из сред големия провал дойде големия апостол.
?А във времето когато Моисей порасна, излезе при братята си и гледаше теглилата им. И видя някой си египтянин, че биеше един евреин, един от братята му;
и като поразгледа насам натам и видя, че няма никой, уби египтянина и го скри в пясъка.? /Изход 2:11-12/
Въпреки, че Моисей беше призован от Бога, той все още не беше подготвен да бъде избавител. Липсваше му страха от Бога и съзнанието за Бога. Цялото му разположение беше хоризонтално: той видя и той предприе действия, но в това нямаше никакво намерение да погледне нагоре. Просто защото виждаме нещо, което трябва да бъде поправено не означава, че сме оправдани да го извършим. Нищо друго не се противопоставя повече на Божиите цели, от най-добрите намерения на човеците извършени в тяхната човешка и религиозна ревност.
Има нещо във цялата структура на църковния живот, и в необходимостта да се извърши нещо, което да оправдае нейното съществуване и утвърждаване, което я принуждава да действа прибързано. Няма по-голяма смърт от това да чакаш, което е в самата същност на свещенството. Свещениците не могат да започнат своята свещеническа дейност, или служба , докато не се изпълнят седем дни на чакане. Седем е число да съвършен завършек, и завършека беше окончателната смърт на техните добри намерения да направят нещо за Бога. Докато това не умре, не може да има истинска свещеническа служба, а ако не е свещеническа, то нито е апостолска. Исус е Първосвещеника и Апостола на нашата изповед. Първото трябва да предшества последното. Нетърпението, своеволността, религиозните амбиции, необходимостта да правиш нещо и да бъдеш видян да правиш нещо, да бъдеш признат и одобрен е смърт за Божиите намерения.
Когато една църква е нетърпелива да върши неща и организира дейности (защото как иначе ще оправдае съществуването си?), и ако не прави нещо, и няма програма, как иначе ще укроти събранието? Защо те да продължават да идват? Ето защо се изисква да правят програми, за да привличат и запазват хората.
В своята осемдесет годишна възраст, когато Бог се явява лице с лице на Моисей при горящата къпина и го изпраща, какво казва Моисей по този въпрос, ?Кой съм аз, че да ме изпращаш? Той е съкрушен човек, който няма никаква увереност в своите способности, които бяха от най-високо и благородно естество, дори по-родствена линия, бидейки Евреин от Евреи, от свещеническото племе, а още и египетски княз, бидейки обучен във всичката им мъдрост и знание. Но ето сега той е един човек напълно опразнен от себе си, нямайки нито капка увереност, че може сам по себе си да направи нещо, камо ли да избави цял народ от робство. Няма по-подготвен човек, от онзи, който вярва в най-дълбокото на сърцето си че въобще не е способен. Цялата подготвителна работа на Бога е да ни лиши от годността ни, преди да станем наистина годни. Това е напълно противоположно на целия религиозен начин на мислене. Според който е пълно прахосничество да се пропусне онова, което може да извърши един четиридесет годишен мъж, пълен с енергия и готовност да извърши велики неща за Бога. Колко от нас ги сърбят ръцете да тръгнем и да извършим нещо значимо за Бога? Обаче Бог не го счита за пилеене или разточителство или прахосничество да даде на Моисей още четиридесет години на чакане в пустинята, докато напълно се опразни от себе си ? и тогава да го изпрати.
Факта, че виждаме че нещо трябва да се поправи не ни дава правото да го поправим. Ние нямаме право да действаме в отклик на нечия нужда. Моисей не беше изпратен защото той видя нуждата, но понеже, ?викът на Израилевите синове стигна до Мен.? Бог видя тяхното страдание, и ние не трябва да ходим на основата на нашето виждане, но въз основата на Неговото изпращане. Каква огромна разлика има това със цялото тичане ?насам натам?, което сега се случва в Християнството!
Докато Бог чакаше Моисей още четиридесет години, страданието на Израел беше удължено с още четиридесет години, и Бог не счете това, като нещо разточително или прекомерно. Моисей прие един цял народ да страда в продължение на още едно поколение, чакайки момента избран от Бога за Неговото собствено божествено действие. Това не е просто откровение за човека, но също откровение за Бога, който призовава и изпраща човека. Познаваме ли този Бог, по този начин? И докато не сме го познали, как бихме могли да бъдем изпратени, понеже как бихме могли да Го представяме и да изявяваме познаването на Него, ако самите ние не Го познаваме такъв какъвто Е? Апостолът е изпратен на нечие друго място. Той представлява Бога ? не своите собствени мисли за Него ? но онова, което е Той в действителност сам по Себе Си. Това е доста скъпо знание, като се има предвид колко страдание е било понесено през времето на чакането, и все пак Бог допусна да е така. Човешкото естество е такова, че винаги търси най-удобния и изгоден за себе си вариант, и иска да получи всичко сега. Но нашите пътища не са Неговите пътища, нито нашите мисли Негови мисли. Църквата действа много повече в духа на модерния вървеж отколкото в Духа на безкрайния и вечен Бог, който има далеч по-различно виждане за страданието от нас самите.
Точно сега ние се фокусираме върху корена на апостолския характер и познаването на Бога. Бог няма да изпрати някой който е недозрял в разбирането на Неговия характер. Какво е посланието, което носи един такъв човек? Какво е онова, което носи апостола, когато отиде някъде? Защо апостола е основата на църквата? Основния отличителен белег на апостола, което го прави основополагащ за църквата е познаването на Бога, такъв какъвто е Той сам по Себе Си, а не такъв какъвто ние мислим, че Той трябва да бъде. Това познание не се придобива евтино, но отнема години под Божията ръка, през изпитания, страдания и провали, които са допуснати до нас посредством унижения и поражения. Ако сме се прилепили към някакво лесно, интелектуално разбиране за Бога, и не сме се борили със Божията правда и Божиите съдби, и защо Той допуска страдание, то ние няма да бъде изпратени. По-скоро ние трябва да се закопаем в това да разберем тайната на Бога, а не да се задоволяваме просто със доктринални изявления. Бог обича онзи вид хора, който са готови да се борят с Него. Мнозина от нас не са изпратени защото не сме се борили. Ние се задоволяваме със банални представи за Бога, който може да са доктринално изправни, но на дело да не са истинни.
Ние може да знаем нещо, и да бъдем призовани за нещо, или да имаме откровение за нещо, но това не означава, че е дошло Божието време да го изявим. Можем ли търпеливо да го задържим до това време? Защо тогава Бог дава призванието и след това го извиква в много по късен момент? Защо поставя човека във всякакъв вид вътрешни борби и битки? Защо не дава призванието и изпълнението му по едно и също време? Каква е ползата от това да се даде едно призвание предварително и след това да се изиска неговото изпълнение в много по-късен момент? Защо Бог допуска това? Какво съществено нещо се случва в нас, което по някакъв начин служи на Божиите намерения? Съвпадение ли е, че Моисей трябваше да живее четиридесет години в задната част на пустинята? Четиридесет означава изпитание и опитване. Ние трябва да зачитаме извънредната подготовка на човека за служене, защото ако не го зачетем в Моисей, нито ще го зачетем за себе си. Ще бъдем ли готови да се предадем на чакането и на условията на изпитване и подготовка за истинско служене, докато целия религиозен свят настоява за действие?
Има едно нежно благоразположение в Божието сърце към онези, които бдят над стадата през нощта, които са предани, верни и лишени от предразсъдъци. Пасенето на овце е бил най-презряния занаят в Египет. Не е имало нищо по нищожно в египетската ценностна система от пасенето на овце, и това беше всичко, което Моисей прави в продължение на четиридесет години. Има нещо, което се налага да вършим в монотонност и постоянство, нещо, което е предсказуемо, в което няма разнообразие, лишено от всякаква пищност и харизматично вълнение, но изискващо непоколебимо търпение и вярно изпълнение, ден след ден, след ден. Ако Моисей не беше вършил това, той нямаше да бъде подготвен да изведе Божието стадо из Египет. Едното предхожда другото и ние трябва да служим в нашето чиракуване в обикновените неща, далеч от очите на хората, без никой да ни признава, и показвайки себе си верни в това, за да можем да бъдем верни и в другото. Това е несравнима мъдрост и изискване от Бог. При Моисей това се получи като резултат от обстоятелствата, бягайки от Египет, и оказвайки се в Мадиамската земя, в сърцето на чиято икономика беше пасенето на овце. Това беше Божията съвършена и задължителна подготовка за един човек, който беше принц в Египет.
Моисей завеждаше стадото на задната страна на пустинята, където и само където, щеше да бъде открито, че се намира Божията Планина. Ние можем да ходим на всички наши харизматични конференции със всичките им прочути проповедници за нашите ?велики преживявания в Бога? и при все това да се върнем с прах в устата си, понеже не сме отишли в задната част, а в предната. Обаче Божията Планина не се намира там. Хорив означава ?сух, изсъхнал, безплоден и осиромашал.? Това е Божията Планина, и това е мястото на което Той обитава. И точно там Бог може да бъде намерен. Можем ли да понесем това, че трябва да Го търсим на такова място? Задната страна е противна, непривична, и непопулярна. Предната страна е мястото където се случва действието, бидейки пищно, със целия си блясък, големите звезди, великите имена и активности. И кой би отишъл да търси задната страна където се намира Божията Планина? Нищо не се е променило. Можем ли да понесем задната страна, и можем ли да отвикнем от предната страна със всичките и четирицветни брошури, които идват в нашата пощенска кутия?
Всичко това е предварителна подготовка за срещата с Бога и изпращането. Планината Хорив е скромен и нищожен хълм, който представя не само къде Бог може да бъде намерен, но и онова, което е Бог сам по Себе Си. Защо Той се намира именно там? Поради същата онази причина, поради която Той се роди в една конюшня, и имаше зачатъка на Своето царство чрез един човек, който си накапваше брадата (цар Давид), и към когото се присъединиха заборчлелите и разочарованите. Такъв е Бог, и ако не знаем това, то какво е посланието което ще носим? Само такова познаване на Бога може да изведе хората из робство. И в края на краищата, какво е Египет ако не пълната противоположност на пустинята. Египет е чувствена пищност и задоволство за плътта. Бог е Хорив ? суша, безводие, привидно разочарование, и нищо, което би обнадеждило плътта. Той е Бога на смирението, и само откровението за Божието смирение е онова, което може да избави хората от Египет. Привидно нищожното нещо е единствено назначеното да унищожи онова, което изглежда да е най-превъзходно и желано от всички. Божието немощно е по-силно от човешкото силно, и Божията глупост е по-велика от човешката мъдрост. Египет беше превъплъщение на човешката мъдрост и цивилизация, а Хорив пълната му противоположност.
Човекът, когото Бог отделя за съвършена употреба, за съвършено избавление, и съвършена конфронтация, не е някой който би се захванал с неколцина египтяни, но със самия Фараон, в едно съвършено изявление. Бог чува вика и вижда нуждата, и ние трябва да имаме не само върховна увереност не само в Неговото състрадание и милост, но също и в Неговата върховна власт. Това ще ни спаси от самоволна инициативност и от това да станем недозрели ?спасители? на света.
?И ангел Господен му се яви в огнен пламък изсред една къпина; и Моисей погледна, и ето къпината гореше в огън, а къпината не изгаряше.
И Моисей си рече: Да свърна и да прегледам това велико явление, защо къпината не изгаря.
А като видя Господ, че свърна да прегледа, Бог го извика изсред къпината и рече: Моисее, Моисее! И той каза: Ето ме.?
Защо Бог избра един храст, а просто не изяви Себе Си във вид на реално видение, както направи с Исус Навин? Защо Бог открива Себе Си в този контекст? Какво общо имаше това с конкретното и лично изпращане на Моисей? Към какво Бог иска да насочи умовете ни чрез такъв вид разкриване на Себе Си? Какво има в един горящ храст, което разкрива Бога? Това, че Моисей се обърна да прегледа, беше ли негов доброволен акт? Не беше ли просто от любопитство? С какъв вид поглеждане той погледна? Какво пробуди това посвещаване на Бога до краен предел - ?Ето ме?, каквото ние не можем да видим сред множеството Божиите харизматични и евангелски хора? Докато Бог не притежава целия човек, от главата до петите, чрез това ?Ето ме,? няма никакво изпращане.
Това извънредно изпращане на апостолския човек може да бъде разбрано само в перспективата на вечността ? не само в този век, но и в идващите. Ако си мислим, че всичко е заради призивът на Моисей за избавлението на Израел, колкото и велико да е това само по себе си, то тогава сме пропуснали целта. Има нещо повече, което се нуждаем да разберем, в противен случай няма да можем търпеливо да се подложим на подготовката на нашия характер,а именно контекста на вечността. Нашето призвание е вечно призвание, и нашето земно служене е само един аспект от неговото изпълнение. Бог вижда всичко в контекста на вечността, и ние трябва да виждаме по същия начин. Ето защо четиридесет или осемдесет години са нищо! Има една подготовка за идващите векове, и това съзнание е бил;о изгубено от съвременната църква, за наш собствен ущърб.
Нека да вземем самия храст. Защо Бог използва някакъв храст? Това е най-обикновеното и нищожно нещо, което можем да открием. Не трябваше ли да се изяви изсред някой горящ дъб или някакво високо издигащо се дърво, което да говори за Божието величие? Какво трябва да ни каже някакъв храст в който обитава Бог? Това е ключа към разкриване на апостолския характер. Когато някой се обърне да види това, да види Бога в този храст, тогава Бог го призовава. Ако не сме открили Бога в онова, което е най-трудно да го открием, то е защото ние не сме мислили, че ще можем да Го намерим в най-непривлекателните и обикновени неща. Има откровение, което трябва да бъде дадено на това място, без което не можем да бъдем изпратени. Апостолът е човек, който вижда Божието величие в обикновените места, и сред обикновените обстоятелства. Ние предпочитаме да търсим впечатляващи неща, но Бог е в дара на ежедневния живот, в неговите провали, разочарования и неприятности. Бог се намира точно посред изпитанията на живота ни, и ако не сме мислили да Го намерим там, то ние още не сме Го намерили в действителност.
Моисей се обърна да види нещо, което мнозина биха подминали, и ето защо имаме цяла история от разрушени бракове. Развода е хронична характеристика на църквата, както и на света. Ние минаваме покрай него, хвърляме го върху купчината с провалените неща. Ние не се обръщаме да видим, не сме се вкопчили да видим защо, не сме го изпитали, не сме стигнали до вътрешността му, не сме били готови да посветим себе си на онова упорито, проблематично, бодливо нещо, което е съставна част на целия ни живот. Ние търсим нещо по голямо, величествено, героично и драматично, но Бог няма да бъде намерен на това място.
Църква, която жадува в своята повърхностност за нещо извън самата нея, да подправи своите служби, никога няма да намери Бога. Нещата, които са самия състав на нейния живот са самото място в което Бог пребъдва и обитава. Ако ние погледнем към този състав, и предадем себе си на него, то тогава ще открием такива неизговорими области на значимост и смисъл ? и Самия Бог ? в дълбочина, които по никой друг начин не бихме намерили. Как можем да бъдем апостолски когато не сме изследвали дори същността на нашия собствен живот и сме го подминали стремейки се към измамливия външен блясък? Ние обичаме да търсим истината за последните времена, но небрежим състава на онова от които самите ние сме направени.
Това обръщане към, или обръщане назад да погледнем онова, което другояче бихме подминали, като нещо, което свършило вече, е ключа към цялото бъдеще на това дали и колко Бог ще ни употреби. В Божиите очи, онова, което е минало е сега, и Бог изисква онова, което е минало. И това е самото нещо, което по човешки казано, ние искаме да подминем. Болезнено е да погледнем към миналото си. Не искаме да си спомняме нещата които имат връзка с нашите провали, разводи, аборти и изгубени приятелства. Когато Моисей се обърна да погледне, не беше от любопитство, но да се обърне и види и попита защо храста гореше, но не изгаряше. Това е апостолско обръщане, апостолско изпитване и апостолско виждане. Не беше просто човешко любопитство желаещо да разбере някакво анормално природно явление. А по-скоро един човек, който се обръща за да вникне в същината на нещата.
Ако бихме могли да погледнем през Божиите очи, както Той гледа към съвременна църква, пълна с ?Амин? и ?Алелуя,? хорове, теологични проповеди, и библейски послания ? всичко това като облицовка на едни хора, които са пълни с борби отвътре, проваляйки се и залитайки ? ние ще видим една плитка мараня и религиозна полировка. Истинското духовно нещо са Божиите хора в тяхното състояние, в реалността на техния живот и ситуация ? именно онова с което никой не се занимава. Църквата никога няма да достигне до апостолска реалност докато не се обърне и види. И се захване със самото съдържание на своя живот. Просто да се възприеме новите изразни средства на апостолството, означава да се утежни заблуждението. Ние имаме достатъчно суров материал и скъпоценности в Божиите хора, в обикновения състав на техния живот, на техните обстоятелства, и тяхното минало, че ако само бихме се захванали да ги изследваме, и да се справим с тях, то бихме намерили ключа към апостолската слава.
Когато се обърнем да видим, ще можем да кажем сбогом на нашите категории и убеждения. Всички ние сме се нагласили с нашите харизматични разбирания, и новозаветни убеждения, но да се обърнем настрани и да погледнем означава, че нещо основополагащо се е преобърнало, нещо се е изкълчило, и по неизбежност няма връщане назад. Трябва да сме готови да приемем този риск. Цялата ни сигурност, религиозна и духовна, всички неща, които сме разбрали за вярата, или за себе си във вярата, биха могли да и трябва да бъдат изгубени. Това е едно толкова болезнено преживяване, че кой знае какъв би могъл да му излезе края. И докато не сме готови да поемем този риск, няма призоваване, нито изпращане. Това е едно радикално отваряне на себе си за Бога, за всичко, което Той би разкрил, дори за самите нас.
Бог извика името на Моисей два пъти. В повечето случай в Писанията, хората които са били повикани два пъти, са призовани към нещо до краен предел. Те са призовани към нещо изключителни и с огромни последствия, което ще изиска всичко от тях, вероятно дори тяхната смърт. И колкото абсолютен и тотален беше Божият призив, толкова беше и отклика на Моисей, ?Ето ме.? Това е в сърцето на апостолското, а именно, без предварителни уговорки, без поставяне на задръжки, без условия, без въпроси. Това е святата земя ? не нейното географско местонахождение. Присъствието на Бога, призивът на Бога, и абсолютния отклик на човека правят това място свято.
Има нужда да бъдем пренесени от мястото където сме, до това апостолско свято място. Ако тази книга означава нещо, то нейната централна тема е именно призивът към това място, и тази основа ? познаването на Бога, какъвто Е, сам по Себе Си, и какъвто желае да бъде познат.
Цялата книга на Арт Катц "Апостолски Основи" може да бъде прочетена онлайн в оригинал на английски ето ТУК