Тази доктрина продължава да е едно от най-разпространените поучения в църквата днес. В основни линии това е заблудата, че можем да изпълним Божиите цели чрез сила и мощ. Пророкът обаче предупреждава : "не чрез сила нито чрез мощ, но чрез Моя Дух -- казва Господ на Силите " (Зах.4:6).
В Писанието Господ е наречен с много имена, и всяко едно е използвано стратегически. Не е случайно, че Той нарича Себе Си "Господ на Силите" или "Господ на армиите". Неговата армия не използва военна мощ или политическа сила, а това, което е несравнимо по-мощно - Духът на Истината. Истината, изговорена под помазанието, е по-мощна от всички оръжия и бомби, които този свят може да събере. Защо ние, на които са ни били поверени най-мощните оръжия на света, продължаваме да се унижаваме и да използваме онези, които са толкова нисши? Апостолът предупреждава в 2 Кор.10:3-6 :
"3. Защото, ако и да живеем в плът, по плът не воюваме.
4. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости.
5. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа.
6. И готови сме да накажем всяко непослушание, щом стане пълно вашето послушание."
Когато нашето покорство е пълно, тогава сме напълно предадени на Духа, научвайки се да не се сражаваме в плътта, но само според Неговите оръжия, които не са плътски, и тогава ще бъдем готови да "накажем всяко непокорство".
Църквата обаче не е призована просто да върши нещо, но да следва Агнето където и да отиде. Една от причините, поради които лаодикийският дух преобладава в по-голяма част от църквата, е, че тя просто е изморена от всички дела и проекти, които не раждат духовен плод. Активността, която не е в покорство на Бога, накрая ще завърши дори в по-голямо отстъпление от онези, които са пострадали поради крайностите , в които са изпаднали, а нараняване ще има. Ние не се нуждаем от ревност, но от ревност за Господа и Неговите цели.
Всичко по-малко е просто "разпаленост", което е само друга форма на хуманизъм, дори фанатизъм, без значение от това колко оправдани са целите. Не жертвата сама по себе си има значение, а покорството.
Господ е дал отделни заповеди на две изцяло различни форми на управление -- гражданското и църковното. Той е дал заповед на гражданското управление да пази реда на тази земя. Те пазят този ред с "плътски оръжия" - мечове. Поради това Павел пише:
"1. Всеки човек да се покорява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога.
2. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят ще навлекат осъждане на себе си.
3. Защото владетелите не причиняват страх на добротвореца, но на злотвореца. Искаш ли, прочее, да се не боиш от властта? Върши добро, и ще бъдеш похвален от нея;
4. понеже владетелят е Божий служител за твоя полза. Но ако вършиш зло, да се боиш; защото той не носи напразно сабята, понеже е Божий служител, мъздовъздател за докарване гняв, върху този, който върши зло.
5. Затова нужно е да се покорявате не само поради страх от гнева, но и заради съвестта.
6. Понеже за тая причина и данък плащате. Защото владетелите са Божии служители, които постоянно се занимават с тая длъжност."
Увещанието беше написано по време на царуването на император Нерон. Той беше един от най-порочните човеци, държали някога скиптър, и беше инициаторът на едно от най-кървавите гонения, повдигано някога срещу църквата. Нерон накрая отне живота на Павел! Това послание беше написано след като апостолът беше преследван много години от гражданските правителства.
Цялата власт, както на небето така и на земята, беше дадена на Христос, но все пак Той още не я е взел директно, нито пък я е дал на нас. Той не е взел още Своята власт, защото все още не е установил явно Своето царство на земята. Той взе обаче непряко властта Си над земята, защото няма земен владетел или духовно началство, което да има власт без Неговото одобрение -- дори и най-грешните.
На апостол Павел, и на църквата, също е дадена власт от Бога. Поверената на църквата сила е много по-голяма от дадената на гражданските власти. Гражданската власт е временна -- нашата е вечна. Те могат да променят законите, но ние можем да променяме хората.
Цар Давид е един от най-големите библейски примери за човек, който ходеше в истинска духовна власт. Той е един от най-големите преобрази на Христос, Който в определеното време ще упражни и духовна и гражданска власт над земята, заедно със Своята църква. Дори когато беше несправедливо преследван от гражданската власт на своята нация, дори когато вече беше помазан да заеме мястото на Саул, Давид не вдигна ръката си "срещу Господния помазаник". Неговото сърце дори се смути, когато отряза парче от Сауловата роба.
Огромното уважение към всяка власт, която Бог беше установил, даде възможност на Давид да съгради дом и трон, който ще трае завинаги -- тъй като Самият Исус е "седнал на трона на Давид". Този, който ходи в истинска духовна власт, никога няма да заеме пост със собствената си ръка, но ще чака търпеливо Духът да направи път, дори ако това е пост в областта на гражданската власт. Ако ние копнеем да седнем с Исус на Неговия престол, това може да бъде възможно единствено по този начин.
Днес Господ е оставил църквата Си, която е призована да управлява с Него, да премине всичките изпитания, претърпени от Давид по пътя му към трона. Целта на сатана, когато изкушаваше Исус в пустинята, бе да го принуди да вземе Своята власт над света преждевременно, давайки Му възможност да избегне кръста. Това е най-голямото сатанинско изкушение и за църквата. Той знае, че ако може да ни накара да грабнем временната власт преди да сме преминали през изпитанията, предназначени да ни приготвят за това управление, ние накрая ще започнем да му се покланяме и да вършим неговите заповеди -- а досега той винаги е имал успех в това изкушение.
Много християни в историята са били призовани да заемат позиция в областта на гражданската власт и те са извършили велики неща за човечеството. Уилям Уилбърфорс, министър-председател на Великобритания, който премахнал робството в Британската империя, е един от тях. Но дори това велико постижение е все пак само повърхностна победа в областта на гражданската власт, тъй като експлоатацията чрез колонизиране продължи още векове наред, а икономическото потисничество в много форми продължава и днес. Въпреки всичко, за човешката история това е било огромна стъпка в правилната посока и великите евангелизатори Джон Уесли и Джон Уитфийлд са допринесли много за това.
Всеки път обаче, когато църквата напусне своята област на власт, за да наложи волята си в областта на гражданската власт, тя изпада в трагични и дори сатанински крайности. Много е важно да разберем, че тези грешки се случват всеки път, когато тя напусне своята област на власт. Църквата е призована да бъде "светлина на света", да тласка към добро и да изявява Божията праведност, но често пада в капан, когато се опитва да извършва това от областта на гражданската власт, която е била дадена на други.
Църквата никога няма да бъде "светлина" чрез превъзходство в избирателната урна. Когато хората дойдоха да направят Исус цар, Той избяга в планините. Ако хората те направят цар, кой ще управлява? Това, че хората искаха да направят Исус цар изглеждаше много благородно, но то в действителност беше едно от най-наглите дела в Писанието. Хората мислеха, че те могат да направят Бог цар!
Той се роди Цар! Източника на Неговата власт никога не е идвал от хората, но отгоре, от Отец. По същия начин и властта на църквата идва отгоре и всеки път, когато тя търси власт от някой друг източник, последствията са били трагични.
Следва продължение .....
Извадка от книгата на Рик Джойнър "Епичните битки на последните дни".