Апостолите бяха най-забележителните личности в Новозаветната Църква. Те бяха"изпратените". Павел говореше за своята апостолска власт,когато написа: "... като христови апостоли можехме да упражним нашата власт" (1 Солунци 2:6). Забележете, че те имаха власт, тъй като бяха изпратени директно от Христос. Първо Коринтяни 12:28 ни казва следното: "И Бог е поставил в църквата първо апостоли...." Новият Завет изяснява реда на Бога за Тялото.
Властта на апостола беше в съответствие с работата, която Господ го беше призовал да извърши. Павел например, упражняваше власт върху
църквите, които беше основал сред езичниците, и въпреки това той
отиде при апостолите в Ерусалим с отношение
на подчинение (Галатяни 2:2). От обяснението му към коринтянските вярващи ние можем да научим, че неговата власт достигаше и до тях, защото той се беше трудил сред тях като апостол. Също така обаче, той казва, че властта му не се простира отвъд местата, на които той вече е работил (2 Коринтяни 10:13-16). Този апостол нямаше господство, включващо всички територии, а само власт, която съответстваше пряко на поръчението му от Бога.
Апостолите общуваха помежду си и се покоряваха един на друг. Апостол Павел смъмри апостол Петър за неговото лицемерие (Галатяни 2:2,9). Те не бяха напълно независими, а разчитаха един на друг.
Когато изучаваме Новия Завет ние ще видим, че след като апостолите започваха Божието дело в дадена църква, те назначаваха презвитери, които да я наглеждат. В Деяния 14:23 четем, че Павел и Варнава "ръкоположиха презвитери във всяка църква, след като се помолиха и постиха". Забележете, че те правеха това нещо във всеки град.
Важно е да видим, че презвитерите бяха избрани от апостол. В 1 Тимотей 3:1-7 можем да прочетем как апостол Павел инструктираше апостол Тимотей да избере презвитери, които да наглеждат църквата в Ефес. По подобен начин Павел инструктира апостол Тит да "ръкоположи презвитери във всеки град..." на остров Крит (Тит 1:5). Презвитерите не се избираха, за тях не се гласуваше нито биваха назначавани от организация. Те се избираха и ръкополагаха от апостол.
Не оставяйте терминологията да ви обърка. В библейски времена думата презвитер е била използвана с две различни значения. Едното от тях било зрял или по-възрастен мъж. В контекста на църковно управление този термин се отнасял до онези зрели мъже, които били избирани и назначавани на лидерска позиция, за да помагат при наглеждането на църквата.
(Когато изтъквам, че по-възрастни мъже са получавали основните лидерски позиции, не се опитвам да кажа нещо негативно относно участието на жените и младите мъже в лидерството на църквата днес. Ние просто разглеждаме Новозаветната Църква и ако искаме правдиво да отчетем историческите и културалните условия на живот на еврейския народ по онова време, ние трябва да отбележим, че на зрелите мъже се даваха повечето, но не всички, лидерски позиции. По-нататък в тази книга ще разгледаме мяхът на нашия ден и каква е връзката му с младите мъже и жени. Тук само се опитваме да изучим структурата на власт, която съществуваше в Новозаветната Църква.)
Измежду зрелите мъже в събранието апостолите избираха презвитери, които да наглеждат църквата. Павел даде на Тимотей ясни указания как да подбере тези епископи. Той писа следното:
Епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, самообладан, благоразумен, порядъчен, гостолюбив, способен да поучава, не пристрастен към виното или побойник, но кротък, а не скандалджия, не сребролюбец. Той трябва да управлява добре собствения си дом, да държи децата си в послушание с пълно достойнство (защото ако човек не знае как да управлява своя дом, как ще се грижи за Божията църква?); да не е нов във вярата, за да не стане самодоволен и да падне под същото осъждение, което сполетя дявола. Той трябва да има добра репутация и сред хората извън църквата, за да не бъде укоряван и да падне в примката на дявола (1 Тимотей 3:2-7).
Тит получи подобни инструкции от Павел за това как да избира презвитери, които да наглеждат църквите (Тит 1:5-9). Само мъже с доказан християнски характер могат да служат като епископи.
Забележете, че избраните и ръкоположени презвитери също бяха наречени епископи. Като група те бяха наричани презвитерство.
Първостепенните отговорности на презвитерите в дадена църква включваха предпазване на църквата от фалшиви доктрини и поучаване на събранието в истината (Деяния 20:28-30; 1 Тимотей 5:17). Петър написа следното:
Затова, увещавам презвитерите... пасете Божието стадо, което е между вас, не по принуда, но доброволно, според Божията воля; не за мръсна печалба, но с усърдие; нито като че господарувате над онези, които са ви поверени, но като сте пример за стадото (1 Петрово 5:1-3).
Презвитерите даваха дирекция и водеха, като пастири над своето стадо, грижейки се хората да са нахранени, да са в добро здраве и защитени от опасности.
В обобщение можем да кажем, че по времето, когато беше написан Новия Завет, Бог изпращаше апостол, за да установи и да положи основата за извършването на дадена работа. След като нещата се стабилизираха, апостолът избираше група презвитери да наглеждат събранието.
В Новия Завет виждаме, че работата на апостола не завършва с установяването на презвитерство, а продължава в една от следните две насоки. Апостол Павел остави църквите, които основа, в ръцете на презвитери, но поддържаше взаимоотношения с тези църкви, като отново ги посещаваше, пишеше им писма, изпращаше свои представители и им даваше насоки. Не знаем със сигурност каква власт е упражнявал над църквите, но от неговите послания виждаме, че той определено очакваше да получи уважение от тяхна страна (1 Солунци 2:6; 2 Коринтяни 13:10).
Други апостоли никога не напуснаха работата, която бяха започнали. Яков, например, беше апостол, който продължи да наглежда делото на Бога в Ерусалим. Петър продължи да управлява работата в Антиохия в продължение на много години. Апостол Тимотей ръкоположи презвитери над църквата в Ефес, но той остана там няколко години, като наглеждаше работата на презвитерите, които бяха пряко подчинени на неговата власт.
-------------------------
| АПОСТОЛ |
-------------------------
|
-------------------------
| ПРЕЗВИТЕРИ |
-------------------------
|
-------------------------
| ЦЪРКВА |
-------------------------
-------------------------
____________ | АПОСТОЛ | ____________
| ------------------------- |
| | |
-------------------------- -------------------------- --------------------------
| ПРЕЗВИТЕРИ | | ПРЕЗВИТЕРИ | | ПРЕЗВИТЕРИ |
-------------------------- -------------------------- --------------------------
| | |
-------------------------- -------------------------- --------------------------
| ЦЪРКВА | | ЦЪРКВА | | ЦЪРКВА |
-------------------------- -------------------------- --------------------------
Два вида апостолска роля
Когато даден апостол оставаше начело на локалната църква, той често беше считан за част от презвитерството, но имаше случаи, в които запазваше своята самостоятелност. В Деяния 15 глава на пет места се говори за "апостолите и презвитерите". Там апостолите са считани за отделна група. В други пасажи от Писанието те се считаха за част от презвитерството. Петър дори идентифицира себе си като един от презвитерите (1 Петрово 5:1). Разбира се, всеки апостол трябва да отговаря на изискванията за презвитерство. От която и страна да го погледнем, еднакво библейско е да включим или да изключим водещия апостол от състава на презвитерството.
Жизненоважно е да отбележим, че апостолите, които бяха призовани да служат на определено място, не ставаха пастори. Днешните християни са обучени да мислят, че всеки старши служител в локална църква трябва да бъде наричан пастор. Това е глупаво. Напомня ми за ситуацията в моя собствен живот: бях отгледан като римо-католик и няколко месеца след като станах протестант продължих да мисля за служителите като за свещеници и ми беше много трудно да не ги наричам "Отче". По същия начин днешните протестанти имат умове, мислещи само в една насока: те автоматично възприемат водещият служител в църквата като пастор. Това е най-вече поради факта, че ние мислим в термините на позиции вместо в термините на помазания от Бога. За повечето протестантски вярващи е трудно да препрограмират умовете си, за да могат да приемат факта, че лидерската позиция в църквата може да не се заема от човек с пасторско помазание. Ранната Църква разпознаваше различните помазания. Мъже като Петър, Яков и Тимотей бяха помазани за апостоли и Библията никога не говори за тях като за пастори, дори когато те водеха местни събрания. Това, че даден апостол оставаше на едно място не означаваше, че той е изгубил помазанието си и е станал пастор. Апостолите си оставаха апостоли. Пасторите бяха пастори. Това се две различни призвания и помазания.
Ние трябва да бъдем освободени от традиционните схващания за това как трябва да бъде организирана една църква. Нека да погледнем отново и непредубедено какво казва Библията по този въпрос.
За всяко локално събрание беше отговорен един апостол и група от презвитери (известни като презвитерство). Апостол Яков беше старши служител в Ерусалим. Апостол Петър беше начело на църквата в Антиохия. Тимотей беше апостол на църквата в Ефес. Макар и за малко време, Аполос беше апостолът, който последва Павел в Коринт. Твърде често ние сме отхвърляли апостолската позиция или сме избутвали апостолите извън територията на локалната църква като сме си мислили, че те са само пътуващи служители. Наистина някои апостоли пътуват, като Павел например, и по този начин изпълняват призванието си. Типичната структура на локалната църква в Новия Завет обаче, се състоеше от група презвитери, които заедно наглеждаха и ръководеха събранието. Това ставаше под водачеството на апостол.
Преди да разгледаме по-отблизо презвитерството, нека да обърнем внимание на една друга позиция в църквата: тази на дякона. Думата дякон означава "слуга". Качествата на дякона са изброени в 1 Тимотей 3:8-13. От Деяния 6:1-6 виждаме, че тези служители бяха избирани измежду хората в събранието с одобрението на апостолите. Позицията на дякона е позиция на почит и на служене, но не на власт. Дяконите не са част от презвитерството, а са посветени християни, които служат на презвитерите и на цялото събрание.
-------------------------------
| ПРЕЗВИТЕРСТВО |
-------------------------------
|
-------------------------------
| ДЯКОНИ |
-------------------------------
|
-------------------------------
| СЪБРАНИЕ |
-------------------------------
Структура на Новозаветната църква
Ние трябва да разпознаем както дякона, така и презвитера като позиции в локалната църква. Позициите се различават от помазанията. Помазанията са свръхестествен дар от Бога. Съществуват различни помазания. За разлика от тях, в Новозаветната Църква виждаме установени само две позиции: на презвитер и на дякон.
Друга важна разлика между позициите и помазанията е, че едни вярващи поставят други вярващи в позиции в църквата, докато помазанията се дават от Бога: апостолите назначават презвитери, а събранието избира дякони. Само Бог обаче, може да вложи дарове в духа на вярващите. Освен това едни вярващи имат властта да отстранят други от техните позиции, но никой не може да отнеме помазанието от даден вярващ. Ако даден апостол освободи някого от позицията на презвитер, той повече няма властта на презвитер. Ако този презвитер обаче, има дар от Бога, никой не може да му го отнеме. Позициите са офиси в рамките на църквата, докато даровете са помазания, дадени от Бога.
Това, което имаме нужда да видим, е, че различните помазания бяха представени сред лидерството в Новозаветната Църква. Можем да съпоставим тази библейска структура със структурата на една съвременна корпорация: няколко бизнесмена служат в позиция на власт, но всеки от тях има област, в която е експерт, като например - финанси, връзки с обществеността, пласмент и т.н. По подобен начин Бог е проектирал Църквата така, че група от презвитери да я наглежда, но всеки от тях да има даден от Бога дар.
Ако разгледаме по-отблизо Църквата в Новия Завет, веднага ще съумеем да идентифицираме различните помазания сред презвитерите. В Деяния 13:1 например, четем следното: "А в църквата, която беше в Антиохия, имаше пророци и учители: Варнава и Симеон, наречен Нигер, Киринеецът Луций и Манаин... и Савел." Забележете, че вярващите, помазани за пророци и учители, бяха сред презвитерството в локалната църква. Ерусалимската църква имаше повече от един апостол, пророци в лицето на Юда и Сила, както и много други презвитери (Деяния 15:4, 22, 23). Те може да са имали някои от петте дара на служение, а някои, както ще видим в следващата глава, най-вероятно са притежавали и други помазания.
Извадка от книгата на Харолд Ебърли - "Новият Мях" (8 глава)