Властелинът на пръстените: Триумфът на християнския мироглед

Властелинът на пръстенитеНай-великият християнски писател на 20 век – Дж. Р. Р. Толкин – създава безсмъртни произведения, в които използва символиката на езическите религии, за да създаде християнски приказки, и така да плени приказния свят за Христос. За съжаление християните не го оценяват. . .

Не само киното и литературата в България са в упадък. Литературната критика и кинокритиката също са в упадък. Това може да се види ясно през последната седмица в коментарите на критиците относно премиерата в България на екранизацията по романа на Дж. Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените.“ Един критик упорито изписва името на автора на книгата като Дж. Дж. Толкин ? инициалите са Дж. Р. Р. Толкин (John Ronald Reuel Tolkien). Друг пък го определя като преподавател по древни религии в Кембридж – всъщност Толкин е бил преподавател по английски език и литература и англосаксонска литература в Оксфорд. И ако такова невежество може да е простено на някой средностатистически читател по отношение на някой малко известен автор като Ено Рауд или да речем Джойс Каръл Оутс, едва ли можем да го простим на литературен или кинокритик, особено когато се отнася за най-продавания автор на двадесети век.

Това са по-малко сериозните грешки. По-тежките грешки могат да се видят в коментарите, където се твърди, че в своите книги Толкин дава своята интерпретация на древните скандинавски и германски религии. Или, „образите на Толкин са взети от древните англосаксонски предания“.

Достатъчно е човек да има средна обща култура, за да знае, че книгите на Толкин нямат нищо общо с древните скандинавски религии. Някои понятия са взети от старите викингски саги ? джуджета, елфи, тролове ? и това е всичко. Толкин създава свой собствен свят. Той не е запленен от красотата на старите саксонски предания. Нещо повече, както ще видим по-долу, той използва метафорите и понятията на древните саксонски митове, за да създаде митология, която по своето естество е напълно противоположна на света на древните германци.

Християнинът Дж. Р. Р. Толкин

 Малко се говори за най-важната особеност в живота и характера на Толкин – неговата дълбока християнска вяра. Толкин е роден в Южна Африка, в семейство на баптисти. Още докато е много млад, семейството му се премества в Англия, където майката на Дж. Р. Р. се отказва от своето членство в баптистката църква и се присъединява към Римокатолическата църква. Това решение едва ли се приема радушно от много от приятелите и близките на семейството. (За мен като протестантски християнин, то е напълно неразбираемо.) Но то показва ясно, че християнската вяра не е второстепенна за семейство Толкин и решенията за църковно членство се вземат с някаква тържествена убеденост. И това става в общество, в което църковното членство или основите на християнската вяра са страничен въпрос. Толкин израства в среда на дълбоко убеждение в истинността на християнството и в спасението на Исус Христос.

По време на своята научна кариера Толкин участвува в превода на Jerusalem Bible на английски. Сам избира своята част ? най-поетичната и най-трудна за превеждане книга на Библията, книгата Йов.

В зрелите години на живота си Толкин се запознава с К. С. Луис (автор на Писмата на душевадеца, Хрониките на Нарния иОбикновено християнство) и двамата остават добри приятели до края на живота си. К. С. Луис нарича Толкин „моя съучастник“, тъй като двамата, англиканецът Луис и католикът Толкин, имат едно призвание в живота – да пленят света на приказките и литературната фантазия за Христос. И двамата успяват – след тях всеки автор на „фентъзи“, християнин или нехристиянин, неволно следва техния път, за да можа да има поне малко успех.

Толкин е особено успешен – Властелинът на пръстените става третата най-продавана книга в историята след Библията и Пътешественикът на Джон Бънян (John Bunyan, Pilgrim?s Progress). Като се има предвид неговото очевидно отстъпление от традиционната саксонска и германска митология, това е повече от удивително.

Толкин срещу езическата митология

Тези от нас, които сме запознати с древните митологии, знаем кое е най-характерната черта на германската и скандинавската митология – тя е изпълнена с тежък песимизъм относно бъдещето. Всеки, който чете древните скандинавски саги, в началото бива удивен от наблягането върху воинската чест, ценностите на рода и неспокойния дух на героите. Като че ли една такава героична религия би трябвало да създаде дългосрочен стремеж към растеж и завладяване. Но по-задълбоченото познаване на тази религия разкрива, че древните скандинавски герои са изпълнени с чувство за обреченост, което прави смъртта в боя желан край за тях. Дори самите богове, били те добри или лоши, в крайна сметка ще влязат в смъртна битка един с друг – Рагнарьок, или „Залезът на боговете“ – и ще загинат до един, след което няма нищо, нито хора, нито история. Не е чудно, че гордите и непокорни германски и скандинавски племена така бързо се предават пред християнските мисионери – оптимизмът винаги побеждава песимизма, независимо от обстоятелствата. Сагите, записани от християнски мисионери в северните страни или от богатия търговец християнин в Исландия, Снори Стурлусон, през 10 и 11 век, показват ясно, че не желанието за растеж е в основата на завоеванията на викингите, а желанието да намерят смъртта си в бой, вместо на старческото легло. „Който Ме мрази, обича смъртта,“ казва Богът на Библията (Пр. 8:36), и това особено ясно се разкрива в митологията и мисленето на древните германци. Такава цивилизация, основана върху песимизма и желанието за собствената бърза смърт, едва ли би оцеляла дълго време; единствено срещата с християнството спасява германските народи от естественото измиране.

В пълна противоположност, свободните народи в света на Толкин страстно обичат живота и бягат от смъртта, доколкото е възможно. Дори когато са по-силни от враговете си, те предпочитат да отстъпят, защото животът е несравнимо по-ценен за тях от военната победа. Разбира се, винаги има граница, зад която не може да се отстъпва, но дори тогава войната и смъртта са последно средство, а не страст и горещо желание.

Нещо повече, героите на Толкин обичат труда, което в никакъв случай не е характерно за никое езическо мислене или митология. В никоя от добре известните езически митологии не могат да бъдат открити герои, които да са известни заради уменията си да работят и да творят. Стандартният езически герой е гръцкият Херакъл – воин и разрушител, а не работник и стопанин. Езичеството боготвори силата и властта, а трудолюбието и търпеливата дългогодишна работа са оставени на по-нисшите хора. Обратното, в поемите на Средната земя народите са известни не с военни завоевания, а с трудови умения. Елфите са певци и поети, джуджетата обработват камъка и металите, хората опитомяват животните и растенията, ентите са пастири на дървета, а хобитите, главните герои в романа, са майстори в производството на малките радости в живота – бирата и пушилиста. А единственият военен спомен от последната голяма победа на свободните народи е Нарсил, мечът със счупено на две острие, двоен символ – първо, победата не зависи от силата на оръжието, и второ, след победата над Мрачния Господар оръжието вече не е нужно, до деня, когато Злото отново се надигне и Нарсил бъде отново изкован.

Най-забележително, главните герои в епичната драма не са велики герои от силните народи, елфи, джуджета или хора, а хобити, полуръстове, народ, за когото дребните всекидневни удоволствия са по-важни от героичната слава на воините. Не силата и бойните умения печелят войната срещу Саурон, а способността на хобитите да устояват срещу притегателната сила на Пръстена. Древните гърци и германци биха били отвратени от подобен сюжет – дребни малки създания, отдадени на дребни малки удоволствия, да печелят войната срещу Мрачния Господар. Великите победи на бойното поле не са решение на проблема; способността да пожертвуваш себе си е върховната победа срещу Злото. Това не е езически възглед; това е изцяло християнски възглед, неразбираем за никое езическо мислене. Като добавим към това и смъртта на Гандалф Сивия и възкресението му като Гандалф Белия, няма нужда да търсим прекалено дълго връзката на романа на Толкин с повествованието на Библията.

Възгледът за съдбата и предопределението на Толкин също е напълно противен на езическите религии. В езическото мислене времето не съществува като фактор; то е или безнадеждно циклично, както е в гръцката или египетската митология, или е илюзия, както е в хиндуизма и будизма. Човек губи своята индивидуалност в такъв мироглед и животът му, дори когато е изпълнен със слава, се оказва безсмислен, защото в следващия цикъл на времето плодовете от неговия труд и усилия отново биват унищожени. Обратно на това, вълшебникът Гандалф насърчава Фродо, Носителя на Пръстена: „Някой е предопределил Пръстенът да попадне в теб, и някой е предопределил всеки един от нас да живее точно в това определено време и да се срещнем на това място. Това е доста насърчаваща мисъл, нали?“ А когато Фродо се оплаква, че би искал всичко това да не се беше случвало, Гандалф, като християнски съветник и проповедник, отговаря: „Не принадлежи на нас да решаваме миналото. Единственото, което можем да решаваме, е какво да направим с времето, което ни е било дадено.“

Предупреждението на Толкин

Политическият идеал на езическото мислене е политическо единство на хората под държава, управлявана от просветен владетел. Владетелят-философ е идеалът на Платоновата Република и на стоиците в класическия гръко-римски свят. Когато най-после този идеал се реализира в идването на власт на Марк Аврелий, ясно се вижда неговата утопичност. Императорът-философ избива повече от милион и половина свои поданици в стремежа си да наложи политическо единство. Макар че е най-известен като гонител на християните, неговите гонения в никакъв случай не се ограничават до християните. От политическия гняв на Аврелий страдат всички, за които има дори и най-малкото съмнение, че имат несъгласия с възгледите на императора. Обратно на образа на Аврелий във филмаГладиатор, историческият Марк Аврелий не се опитва да възстанови републиката, а подтиска Сената и съзнателно изгражда напълно еднолична диктаторска власт. Класическата идея, че добронамереният владетел може да използва властта за добро, намира своя провал в управлението на Аврелий.

Пръстенът на Властта в романа на Толкин е еднакво опасен и зъл както в ръцете на Мрачния Господар Саурон, така и в ръцете на добрите герои от свободните народи. Толкин последователно вгражда в романа си християнския възглед за властта – абсолютната власт е зло, и тя винаги се стреми да върши зло. Няма добронамерени владетели; всички същества, дори и най-възвишените, елфите, са подвластни на изкушения, и следователно единствената надежда за света е унищожението на всяка възможност за политически контрол върху света. Нещо повече, Пръстенът не желае да остане в ръцете на свободен човек; той желае да се върне в ръцете на своя господар, Саурон – тоест, дори когато временно е в ръцете на добър владетел, политическата власт естествено се стреми да премине в ръцете на зли хора. Исилдур, победителят над Саурон, отказва да унищожи Пръстена на Властта; това негово решение довежда до възкръсването на духа на Саурон и възстановяването на Злото в Средната земя.

Свободният свят има своите недостатъци – хора, елфи, джуджета и останалите свободни народи непрекъснато хранят недоверие един към друг и имат много несъгласия. Но тези недостатъци са цената за нещо много по-добро – всеки народ е свободен да изработва своите индивидуални умения и така да допринася за общото добро. Обратно, стремежът на Пръстена и на Саурон е да изградят свят на тотална зависимост на всички същества от централната държавна власт, бюрократична машина, в която всяка индивидуалност изчезва и всяка предприемчивост и свободна воля отстъпват пред решенията на владетеля. В такъв свят мирът е мир на робство, не на свобода. В крайна сметка навсякъде, където достига властта на Саурон, земята се превръща в пустиня – робите не са производителни, те винаги консумират повече отколкото произвеждат, и затова не могат да изграждат света, а само да го разрушават.

Толкин с пророческа проницателност предвижда бъдещето и го описва в романа си. Първата победа над Саурон не е пълна – Пръстенът не е унищожен. Затова духът на Саурон възкръсва и двамата, Пръстенът и Саурон, започват да се стремят един към друг, за да наложат политическо господство над земята. Така и победата над нацизма във Втората световна война, на която Толкин е съвременник, не е пълна – остава езическият възглед, че държавата е върховната институция на човешкото общество, че човекът намира своя мир и реализация единствено в политическата общност. Дори след политическия провал на официалната идеология на тоталната държава – комунизма – духът на Саурон възкръсва в скрития стремеж на политиците и чиновниците в развития индустриален Запад да наложат пълен политически контрол върху живота на своите поданици чрез бюрокрация и централизация на властта. Политическата власт, която в миналото с добри намерения е била дадена на морални и производителни хора, постепенно преминава в ръцете на орки, тролове и вълци – чиновници и политици, консуматори-мързеливци, неспособни да произвеждат и да творят.

И както в романа на Толкин, свободните народи не са способни да се обединят срещу Злото. Елфите са обърнали поглед към небето, джуджетата под земята, хобитите отказват да мислят за утрешния ден, а ентите предпочитат да търпят болки, вместо да действуват решително. Единствените, които продължават войната, са хората, но пък те са изпълнени с песимизъм относно бъдещето и не вярват във възможността за окончателна победа. Единствено християнството днес е способно да представи идеология и мироглед, които да възпрат езическия поход за световно политическо господство, но, също както народите в романа на Толкин, християните отказват да осъзнаят опасността за цивилизацията и отказват да й се противопоставят. Те са оставили света на злите сили на езичеството и политическия диктат, отказвайки да поемат своята отговорност да носят свободата на Библията във всяка област от живота.

Заключение

Нехристияните отхвърлят вярата в Бога на Библията, но желаят плодовете от тази вяра. Нехристиянските философии са лишени от оптимизъм за бъдещето; времето е негативен фактор за тях. Там където има някакви форми на оптимизъм, както в марксизма или будизма, те са свързани с пълна загуба на индивидуалността на хората. Религията на древните германци много ясно показа библейската истина, че който мрази Бога, обича смъртта. Единствено християнството може да донесе оптимизъм и смисъл на живота на човека, както на индивидуалния човек, така и на неговото общество като цяло.

Именно това е причината за успеха и популярността на Дж. Р. Р. Толкин – не защото пресъздава скандинавската митология, а защотосъздава свят, който е противоположен на скандинавската митология. Външните форми в неговите романи може и да са взети от друго място, но същността и мирогледът на Толкин са християнски – оптимизъм, вяра в божественото предопределение, издигане на моралния характер над физическите и магическите умения на човека, религия на моралното господство над земята вместо религия на грубата сила и властта.

Нехристияните не искат да доведат до край логическите следствия от своята омраза срещу Бога на Библията. А логическият край от тази омраза е смърт. Те предпочитат оптимизма и вярата в живота, без обаче да признават Създателя на живота. Това е слабото място на всеки езически мироглед.

Християните, от своя страна, не познават своето историческо и интелектуално наследство. Много от тях нямат никакво понятие за цялостния мироглед на Библията. Нещо повече, много от тях предпочитат да ограничат своята вяра в тесните рамки на личното спасение и изцеление, избягвайки големите въпроси за обществото, бъдещето и човешките взаимоотношения.

Светът на езическите идеологии е на смъртно легло. Популярността на романите на Толкин е ясно свидетелство за това. Последната идеологическа крепост на антихристияните ? сляпата вяра в утопията на „демокрацията“ – започва да се разпада. След падането на тази последна крепост ще настъпи идеен и философски вакуум в целия свят, какъвто е нямало от времето на Марк Аврелий. Ако християните не излязат от кутийката на своите тесни религиозни предразсъдъци и не заемат този вакуум, някой друг ще го направи.

Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки. Още информация

Използването на бисквитки (HTTP cookies) в този сайт е разрешено чрез настройките на браузъра Ви. Ако продължите да използвате този сайт без да промените настройките на браузъра си или натиснете бутона "Приемам", това ще е съгласие за използването на бисквитки.

Бисквитките са малки записи информация, които се правят от браузъра във Вашия компютър, за да се удостовери и поддържа сесията на посещението и необходимите за нея данни, а също и за да се настрои сайтът да работи по най-подходящият за Вас начин.

Новите закони на Европейския съюз изискват при запис на бисквитки, потребителят задължително да бъде информиран и да даде съгласието си. За да продължите да използвате сайта, трябва да се съгласите с използването на бисквитки.

Затвори